Непознат в огледалото

единственият проблем е, че не могат да намерят толкова голям буркан.

Викове.

Когато Тоби се изправи, за да отвърне, ги затапи всички.

Всеобщо бе мнението, че това е най-добрата вечеря, давана някога от „Фрайърс“.

Клифтън Лоурънс бе сред публиката онази вечер.

Седеше на малка маса в дъното на залата, близо до кухнята, заедно с други маловажни личности. Бе принуден да се моли на стари познайници, да припомня минали приятелства, за да се добере дори до тази маса. Откакто Тоби Темпъл го уволни, Клифтън Лоурънс носеше на гърба си етикет „Неудачник“. Опита се да влезе в съдружие с голяма агенция. Без клиенти, обаче, той нямаше какво да предложи. После опита по- малките агенции, но те не се интересуваха от минали величия на средна възраст, имаха нужда от агресивни млади мъже. Накрая Клифтън се задоволи с работа на заплата в малка нова агенция. Седмичната надница бе по-малка от онова, което харчеше някога за една вечер в „Романоф“.

Припомни си първия работен ден в новата агенция. Собственици бяха трима агресивни млади мъже, по- скоро деца, всички малко под трийсет години. Клиентите им бяха рок звезди. Двамата от агентите имаха бради, а всички носеха джинси, тениски и маратонки на бос крак. Караха Клифтън да се чувства хиляда години по-стар. Говореха неразбираем за него език. Наричаха го „Татенце“ или „Деде“, а той си мислеше за уважението, което някога получаваше в този град, и му се доплакваше.

Някогашният спретнат, приветлив агент сега изглеждаше запуснат и вечно кисел. Тоби Темпъл бе целия му живот и Клифтън непрестанно приказваше за отминалите дни. Мислеше само за това. За това и за Джил. Клифтън я обвиняваше за всичко, което бе преживял. Тоби не можеше да се владее, той бе под влиянието на тая кучка. Как само я мразеше Клифтън.

Седеше в дъното на залата и гледаше тълпата, аплодираща Джил, когато един от мъжете на масата каза:

— Тоби верно е късметлия копеле. И на мен ми се иска това парче. Страхотна е в леглото.

— Ами? — попита някой цинично. — Ти пък откъде знаеш?

— Играе в оня порнаж, дето го дават в кино „Пъсикет“. Дявол да я вземе, щеше да изсмуче далака на оня пич.

Устата на Клифтън започна изведнъж да пресъхва, не можеше да изговаря думите.

— Т-ти сигурен ли си, че е Джил Касъл? — попита той.

Непознатият се обърна към него.

— Сигурен съм, разбира се. Там е с някакво друго име — Джоузефин еди коя си. Шантаво полско име — вгледа се в Клифтън и каза: — А бе, ти не беше ли едно време Клифтън Лоурънс?

Има една част от булевард „Санта Моника“ между „Феърфакс“ и „Ла Сиенга“, която е общинска територия. Като остров, заобиколен от град Лос Анджелис, той се подчинява на общинските закони, доста по-хлабави от тези в Града. На площ от шест постройки там са събрани четири кина, даващи само твърда порнография, половин дузина книжарници, в които купувачите могат да ползват отделни кабини и да гледат филми през прозорчето и дузина зали за масаж, пълни е привлекателни млади момичета, които са експерти във всичко, освен масаж. Кино „Пъсикет“ се намира в средата.

Имаше двайсетина души в салона, само мъже, с изключение на две жени, които си държаха ръцете. Клифтън се огледа и зачуди, какво кара тези хора да се бутат в тъмни дупки посред слънчевия ден и да прекарват часове в гледане на други хора, които се съвокупляват на филм.

Главната прожекция започна и Клифтън забрави за всичко останало. Облегна се на предната седалка и се съсредоточи върху лицата на всички играещи актриси. Интригата беше млад преподавател в колеж, който замъкваше ученичките си в спалнята за нощни уроци. Всички те бяха млади, изненадващо привлекателни и невероятно надарени. Минаваха през цяла серия сексуални упражнения, орални, вагинални и анални, докато професорът не останеше доволен от постиженията.

Но нито едно от момичетата не беше Джил. „Трябва да е тук — мислеше Клифтън.“ Това бе единственият шанс да си отмъсти за Всичко, сторено от нея. Можеше да уреди Тоби да гледа филма. Щеше да го нарани, но Тоби ще го преодолее. Джил ще бъде унищожена. Когато Тоби научи каквя курва има за жена, ще я изхвърли с шутове по задника. Джил трябваше да бъде в тоя филм.

И изведнъж тя се появи — на широкия екран, в чуден, лъскав, жив цвят. Доста се беше променила. Сега бе по-слаба, по-красива и по-изискана. Но беше Джил. Клифтън седеше, попиваше сцената, опиваше се от нея, сетивата му тръпнеха от удоволствие, изпълнени с наелектризиращо чувство на триумф и отмъщение.

Клифтън остана седнал, докато започнаха надписите. Ето я, Джоузефин Чински. Изправи се и тръгна към кабината на оператора. Той четеше със запретнати ръкави спортния бюлетин. Вдигна очи към Клифтън и каза:

— Никой няма право да влиза тук, приятел.

— Искам да купя копие от филма. Мъжът поклати глава.

— Не се продава — и потъна отново в надбягванията.

— Давам ти стотачка за едно копие. Никой няма да разбере.

Човекът дори не помръдна.

— Две стотачки — каза Клифтън.

Операторът отгърна страницата.

— Триста.

Вдигна глава и се вгледа в Клифтън.

— На ръка?

— На ръка.

В десет сутринта на другия ден Клифтън пристигна в къщата на Тоби Темпъл с кутия от филм под мишница. „Не, не е филм — мислеше той щастлив. — Динамит. Достатъчно, за да вдигне Джил Касъл чак до ада.“

Вратата отвори английски портиер, когото Клифтън не познаваше.

— Кажете на господин Темпъл, че Клифтън Лоурънс е дошъл да го види.

— Съжалявам, сър. Господин Темпъл го няма.

— Ще почакам — настоя Клифтън.

Портиерът отвърна.

— Боя се, че няма да бъде възможно. Господин и госпожа Темпъл заминаха за Европа тази сутрин.

32

Европа бе поредица от триумфи.

В нощта на премиерата на Тоби в театър „Палейдиъм“, площад „Оксфорд Съркъс“ бе задръстен от тълпи, трескаво опитващи се да зърнат Тоби и Джил. Цялата околност на улица „Аргил“ бе опасана с кордон от градски полицаи. Когато тълпата вече стана неуправляема, бе повикана на помощ и областната полиция. Точно когато удари осем, кралското семейство пристигна и представлението започна.

Тоби надмина и най-смелите очаквания. Лицето му грееше от невинност, брилянтно атакуваше британското правителство с цялата му колежанска закостенялост. Обясни им как е направило страната по- слаба от Уганда, и как това не би се случило в някоя по-заслужила страна. Всички се скъсваха от смях, защото знаеха, че Тоби Темпъл само се шегува. Не мислеше и дума от всичко това. Тоби ги обичаше.

Както и те него.

Париж ги прие още по-шумно. Джил и Тоби бяха гости в президентския дворец и се движеха из града с правителствена лимузина. Снимките им се появяваха всекидневно на първа страница, а когато се появиха пред театъра, допълнителни полицейски части бяха повикани за да усмирят тълпите. След представлението