двамата с Джил бяха ескортирани до чакащата лимузина, когато тълпата проби кордона и хиляди французи се спуснаха върху тях с викове: „Тоби, Тоби…
Последната спирка бе Москва.
Москва през юни е един от най-красивите градове на земята. Красиви бели брези и липи с жълти цветове, наредени покрай широките булеварди, пълни с местни жители и чужденци, разхождащи се на слънце. Сезон за туристи. Освен официалните посетители, всички туристи в Русия се поемат от „Интурист“, държавната туристическа агенция, която осигурява хотели, транспорт и гидове за панорамните обиколки. Но Тоби и Джил пристигнаха на международното летище „Шереметьево“, където ги посрещна грамадна лимузина „Зил“, която ги откара до хотел „Метропол“, където обикновено отсядаха VIP-ове от сателитните държави. Апартаментът им бе пълен с водка „Столичная“ и черен хайвер.
Генерал Юрий Романович, високопоставен партиен служител, дойде в хотела да ги поздрави с пристигането.
— Ние не прожектираме много американски филми в Русия, господин Темпъл, но вашите ги пускаме често. Руският народ знае, че геният не признава граници.
Тоби бе договорил три представления в Большой театр. На премиерата Джил раздели с него овациите. Поради езиковата бариера, Тоби превърна по-голямата част от представлението си в пантомима, а публиката остана възхитена. Направи остро изстъпление на псевдоруски, а смехът и аплодисментите отекнаха в огромния театър като благословия с любов.
През следващите два дни генерал Романович придружи Тоби и Джил на частно разглеждане на забележителностите. Отидоха до парка Горки, където се возиха на гигантското виенско колело, разгледаха църквата „Василий Блаженний“. Посетиха Московския градски цирк и дадоха банкет в „Арагви“, където им бе поднесен „Золотая икра“, най-редкият от осемте вида хайвер,
И отново забележителностите. Посетиха Пушкинския музей, мавзолея на Ленин и „Детский мир“, Очарователния магазин за играчки в Москва.
Водеха ги на места, за чието съществуване повечето руснаци не подозираха. Улица „Грановска“, задръстена от чайки и волги с шофьори. Там, зад обикновена врата с надпис „Служба спецдоставки“, те откриха склад, претъпкан с луксозни вносни храни и напитки от цял свят. Там привилегията да пазарува имаше „Начальство“, руският елит.
Влязоха в луксозна
В деня на последното представление семейство Темпъл се готвеше да пазарува. Тоби каза:
— Защо не отидеш сама, скъпа? Аз искам да подремна малко.
Тя се вгледа в него за миг.
— Добре ли се чувстваш?
— Чудесно. Само съм малко уморен. Ти излез и изкупи цялата Москва.
Джил се колебаеше. Тоби изглеждаше пребледнял. Когато това турне свърши, тя щеше да се погрижи да осигури дълга почивка за Тоби преди телевизионното предаване.
— Добре — съгласи се тя. — Поспи.
Джил Вървеше през фоайето към изхода, когато чу мъжки глас да я вика:
— Джоузефин — и преди да се обърне, тя вече знаеше кого ще види. За част от секундата вълшебството отново се появи.
Дейвид Кениън приближаваше към нея усмихнат.
— Толкова се радвам да те видя — каза той, а тя почувства как сърцето й спира. „Той е единственият мъж в живота ми, който е способен на това“ — помисли Джил.
— Ще пийнеш ли нещо с мен? — попита Дейвид.
— Да — отговори тя.
Хотелският бар бе голям и претъпкан, но те откриха сравнително спокойна маса в един ъгъл.
— Какво правиш в Москва? — попита Джил.
— Нашето правителство ме помоли да дойда. Искаме да изработим една сделка за петрол.
Отегчен келнер се насочи към масата и взе поръчката им.
— Как е Сиси?
Дейвид я погледна за момент и каза:
— Разведохме се преди няколко години — и набързо смени темата. — Следях всичко около теб. Почитател съм на Тоби Темпъл от дете.
Това някак си звучеше, сякаш Тоби бе много стар.
— Радвам се, че се оправи. Когато прочетох за удара, се притесних за теб — в очите му се четеше нещо, което Джил помнеше от отдавна. Желание, нужда.
— Мисля, че Тоби беше страхотен в Холивуд и Лондон — каза Дейвид.
— Ти беше ли там? — попита Джил изненадано.
— Да — и бързо добави. — Трябваше да свърша някои работи там.
— Защо не дойде зад сцената?
Той се поколеба.
— Не исках да ти се натрапвам. Не знаех дали ще искаш да ме видиш.
Питиетата им пристигнаха в тежки, ръбести чаши.
— За теб и за Тоби — каза Дейвид.
В тона му имаше нещо прикрито, подземен поток от тъга, от жажда…
— Винаги ли отсядаш в „Метропол“? — попита Джил.
— Не. Всъщност доста време ми отне да намеря… — усети клопката твърде късно. Усмихна се тъжно. — Знаех, че ще бъдеш тук. Трябваше да напусна Москва преди пет дни. Стоях и чаках. Надявах се да те срещна.
— Защо, Дейвид?
Мина много време преди да отговори.
— Вече е твърде късно, но все пак ще ти кажа, защото смятам, че имаш право да знаеш.
И той разказа за брака си със Сиси, какви номера му бе погодила тя, за опитите за самоубийство, за нощта, в която Джил го чакаше на езерото. Едно изригване на чувства, които разтърсиха Джил.
— Винаги съм те обичал.
Тя седеше и слушаше. Вълна от щастие се вля в тялото й като топло вино. Сякаш красив сън се бе сбъднал наяве. Това бе всичко, което тя искаше, за което се молеше. Джил се вгледа в мъжа, седнал срещу нея, припомни си силните му ръце, твърдото му, копнеещо тяло. Изпита възбуда. Но Тоби бе част от нея, нейна плът и кръв, а Дейвид…
Един глас отстрани я сепна.
— Госпожо Темпъл! Търсихме ви навсякъде.
Беше генерал Романович.
Джил погледна към Дейвид.
— Обади ми се утре сутрин.
Последното представление на Тоби в Большой театр бе по-вълнуващо от всичко друго, представяно там. Зрителите хвърляха цветя и ръкопляскаха, тропаха с крака — не искаха да си отиват. Напълно подобаващ завършек за всичките триумфи на Тоби. Голямо празненство бе насрочено за след
