Джил стоеше, гледаше надолу към тялото-развалина и мислеше: „Не мога да ти помогна. Ти не искаш да живееш така. Искаш да умреш.“
Намеренията на Джил започнаха да добиват все по-определена форма.
Вестниците бяха пълни с разкази за неизлечимо болни мъже, освободени от болката от съпругите си. Дори някои лекари признаваха, че умишлено са оставили определени пациенти да умрат. Това се наричаше евтаназия. Милостиво лишаване от живот. Джил обаче знаеше, че това може също така да се нарече и убийство, въпреки че у Тоби нямаше нищо живо, освен тези проклети очи, преследващи я навсякъде.
През последвалите седмици Джил не напусна къщата нито веднъж. Повечето време прекарваше затворена в спалнята си.
Главоболията се върнаха. Нямаше отърване от тях.
Вестници и списания публикуваха сърцераздирателни истории за парализираната суперзвезда и преданата съпруга, върнала някога здравето му. Всички периодични издания спекулираха с предположения дали Джил ще успее да повтори чудото. Но тя знаеше, че повече чудеса няма да има. Тоби никога нямаше да се оправи.
Всичко започна една мрачна, унила неделя. Сутринта започна да вали и продължи през целия ден. Капките трополяха по покрива и прозорците и караха Джил да мисли, че полудява. Четеше в спалнята, опитвайки се да прогони от главата си дъжда, безмилостно жигосващ мозъка й. Влезе нощната сестра, вечно сериозна скандинавка на име Ингрид Джонсън.
— Котлонът горе не работи — обяви Ингрид. — Трябва да сляза в кухнята, за да приготвя вечерята на господин Темпъл. Бихте ли останали с него за няколко минути?
Джил долавяше неодобрението в гласа й. Сестрата явно намираше за странно поведението на съпругата, която не желаеше да стои до леглото на болния си мъж.
— Ще го наглеждам — каза Джил.
Остави книгата и слезе в спалнята на Тоби. В мига, в който прекрачи прага, ноздрите й се изпълниха с познатата миризма на болест. Изведнъж всяка фибра от тялото й затрептя при спомена за дългите, страховити месеци на нейната борба за спасението на Тоби.
Главата му бе опряна на широка възглавница. Когато зърна Джил, очите му оживяха и започнаха да излъчват трескави послания: „Къде беше? Защо стоиш далеч от мен? Имам нужда от теб. Помогни ми!“ Тези очи сякаш говореха на глас. Джил погледна към ненавистното, изкривено тяло с ухилената мъртвешка маска и потръпна: „Никога няма да се оправиш, дявол да те вземе! Трябва да умреш! Искам да умреш!“
Докато се взираше в него, забеляза как изражението на очите му се променя. Първо показаха шок, после недоверие и накрая се изпълниха с такава омраза, такава злоба, че Джил неволно отстъпи крачка назад. После разбра какво се бе случило. Беше изрекла мислите си на глас.
Обърна се и избяга от стаята.
На сутринта дъждът престана. Старата количка на Тоби бе извадена от мазето. Дневната сестра, Франсис Гордън, изкарваше Тоби към градината да поеме малко слънце. Джил се вслушваше в звука на колелцата, търкалящи се по коридора към асансьора. Изчака няколко минути, после слезе долу. Минаваше покрай библиотеката, когато телефонът позвъни. Беше Дейвид, от Вашингтон.
— Как си днес? — гласът му излъчваше топлота и загриженост.
Никога не бе била по-радостна да го чуе.
— Добре съм, Дейвид.
— Бих искал да бъдеш до мен, скъпа.
— И аз. Толкова те обичам. Искам те. Искам да ме прегръщаш отново. Ох, Дейвид…
Инстинктът я накара да се обърне. Тоби бе в коридора, където сестрата го бе оставила за момент, привързан към количката. Сините му очи блестяха към Джил с такава злоба и ненавист, че тя ги почувства почти физически. Умът му говореше през очите, крещеше й: „Ще те убия!“ Джил затвори телефона, уплашена.
Избяга от стаята нагоре по стълбите, усещаше как омразата на Тоби я преследва като някаква зла, невидима сила. Остана в спалнята си цял ден, отказа да се храни.
Седеше на стола като упоена, умът й прехвърляше отново и отново епизода с телефона. Тоби знаеше. Знаеше. Тя вече не можеше да го гледа в очите.
Накрая настъпи нощта. Бе средата на юли и дневните жеги все още стояха във въздуха. Джил отвори широко прозорците, за да може да улови и най-малкия повей на вятъра.
Дежурна в стаята на Тоби бе сестра Галахър. Влезе на пръсти, за да хвърли поглед на пациента. Сестра Галахър искаше да може да чете мислите му, може би тогава щеше да знае как да помогне на горкия човек. Оправи завивките на Тоби.
— Спете спокойно — каза тя бодро. — Ще мина после да ви проверя.
Не последва никаква реакция. Дори очите му не се обърнаха към нея.
„А може би е по-добре, че не чета мислите му“ — каза си тя. Хвърли му последен поглед и се оттегли в малката стая да гледа нощната програма на телевизията. Сестра Галахър харесваше предаванията на живо. Обичаше да гледа как филмовите звезди говорят за себе си. Това ги правеше толкова
Къщата спеше спокойно сред охраняваните гори на Бел Еър. Само няколко едва доловими звука от движението по булевард „Сънсет“ нарушиха тишината. Сестра Галахър гледаше най-късния филм. Искаше й се да пуснат някой от старите филми на Тоби Темпъл. Би било толкова вълнуващо да го гледаш на екрана и да знаеш, че се намира само на няколко метра от плът и кръв.
В четири сутринта сестра Галахър захърка по средата на филм на ужасите.
В спалнята на Тоби цареше дълбока тишина.
В стаята на Джил единственият звук бе тиктакането на будилника. Джил спеше гола, прегърнала възглавницата. Тялото й се открояваше върху белотата на чаршафите. Уличните шумове идваха отдалече, приглушени.
Джил се обърна рязко в съня си и потрепера. Сънуваше, че прекарва медения си месец с Дейвид в Аляска. Стояха на огромна замръзнала равнина, когато ги връхлетя внезапна буря. Вятърът духаше ледения въздух в лицата им и те дишаха трудно. Обърна се към Дейвид, но той бе изчезнал. Беше сама в мразовитата. Арктика, кашляща, бореща се за глътка въздух. Шум от задавяне я събуди. Чу някакъв ужасен, хриптящ звук, нечия убийствена кашлица. Отвори очи и разбра, че звукът идва от собственото й гърло. Не можеше да си поеме дъх. Облак от леден въздух я обвиваше като неприличен покров, галеше голото й тяло, милваше гърдите й, целуваше я по устните с мразовит, зловонен дъх, намирисващ на гроб. Сърцето на Джил биеше бясно, докато тя се мъчеше да диша. Белите й дробове сякаш се бяха свили от студа. Опита се да седне, но някаква невидима тежест я притискаше надолу. Знаеше, че това е сън, но в същото време ясно чуваше отвратителното гъргорене в гърлото си. Умираше. Но може ли човек да умре от кошмар? Джил усещаше студените пипала да опипват тялото й, да се спускат между краката й, да влизат в нея, да я изпълват. С внезапна, караща сърцето да спира яснота, тя разбра, че това е Тоби. Някак си това беше Тоби. Бързият прилив на ужас й даде сили да допълзи до ръба на леглото, задъхана, бореща се с тяло и ум да оживее. Докосна пода, изправи се с мъка на крака и се спусна към вратата, все още чувстваща как студът я преследва, обгражда, протяга ръце към нея. Пръстите й напипаха дръжката и отвориха вратата. Тя побягна в коридора и започна да гълта въздух, да изпълва отмалелите си дробове с кислород.
Коридорът бе топъл, тих и спокоен. Джил стоеше и се олюляваше. Зъбите й тракаха, неподчиняващи се. Обърна се и погледна към спалнята си. Изглеждаше съвсем нормално. Бе преживяла кошмар. Поколеба се за миг и бавно влезе през вратата. В спалнята бе топло. Нямаше нищо, от което да се страхува. Тоби, разбира
