Вече знаеше, че животът на Тоби е заложен срещу нейния.
34
Доктор Каплан привърши прегледа на Тоби и потърси Джил.
— Мисля, че трябва да спрем терапията в басейна — каза той. — Чиста загуба на време. Надявах се, че ще постигнем някакво подобрение на мускулатурата, но не става. Аз ще говоря с терапевта.
— Не! — извика тя остро.
Доктор Каплан я погледна с изненада.
— Джил, знам какво си направила с Тоби миналия път, но сега е безнадеждно. Аз…
— Не можем да се предадем. Още не — в гласа й се четеше отчаяние.
Докторът се поколеба и сви рамене.
— Е, щом мислиш, че има такова значение, но все пак…
— Има.
В този миг това бе най-важното нещо на света. Това щеше да й спаси живота. Вече знаеше какво да направи.
Следващият ден бе петък. Дейвид се обади и каза, че заминава за Мадрид по работа.
— Няма да мога да се обадя до края на седмицата.
— Липсваш ми — каза Джил. — Много.
— И ти ми липсваш. Добре ли си? Гласът ти е особен. Да не си уморена?
Джил се опитваше да държи очите си отворени, да забрави за ужасните болки в главата. Не можеше да каже кога за последен път бе яла или спала. Беше толкова слаба, че едва стоеше на крака. Опита се да влее енергия в гласа си.
— Добре съм, Дейвид.
— Обичам те, скъпа. Грижи се за себе си.
— Ще се грижа, Дейвид. Обичам те. Моля те не го забравяй.
Чу как колата на терапевта завива по алеята и се спусна по стълбите. Главата й щеше да се пръсне, треперещите й крака едвам я държаха. Отвори вратата, точно преди терапевтът да натисне звънеца.
— Добро утро, госпожо Темпъл — каза той. Опита се да влезе, но Джил му препречи пътя. Погледна я изненадан.
— Доктор Каплан реши да преустанови терапевтичните процедури на господин Темпъл — каза тя.
Физиотерапевтът се намръщи. Значи напразно беше бил път до тук. Някой можеше да го уведоми по- рано. При други обстоятелства би възразил за начина, по който се отнасят с него. Но госпожа Темпъл бе такава славна жена, с такива големи проблеми. Той се усмихна и каза:
— Няма проблеми, госпожо Темпъл. Разбирам.
И се върна в колата.
Джил изчака да се отдалечи. След това тръгна обратно нагоре по стълбите. По средата на пътя й се зави свят и трябваше да се хване за перилата, докато се оправи. Не можеше да спре. В противен случай щеше да умре.
Отиде до стаята на Тоби, натисна дръжката и влезе. Сестра Галахър седеше на табуретка и бродираше. Погледна изненадано към Джил, изправена в рамката на вратата.
— Я! — каза тя. — Кой е дошъл да ни посети? Не е ли много мило?
Обърна се към леглото.
— Знам, че господин Темпъл се радва. Нали така, господин Темпъл?
Тоби седеше подпрян с възглавници на леглото. Очите му изпращаха своето съобщение към Джил: „Ще те убия!“
Джил отведе поглед и си приближи до сестра Галахър.
— Реших, че не прекарвам достатъчно време със съпруга си.
— Всъщност, точно така мислех и аз — изчурулика сестра Галахър. — Но като видях, че и вие не се чувствате добре, си казах…
— Сега съм доста по-добре — прекъсна я Джил. — Бих искала да остана сама с господин Темпъл.
Сестра Галахър събра бродерийните си принадлежности и стана.
— Разбира се — каза тя. — Сигурна съм, че ще се радваме — обърна се към фигурата на леглото. — Нали така, господин Темпъл?
А на Джил добави:
— Тъкмо ще сляза до кухнята да си направя една хубава чаша чай.
— Не, не. Дежурството ви свършва след половин час. Можете да си тръгвате направо. Аз ще изчакам сестра Гордън — Джил и хвърли бърза, уверяваща усмивка. — Не се тревожете. Аз ще бъда с него.
— Е, предполагам, че
— Чудесно. Отивайте си.
Джил остана права и не помръдна преди да чуе как входната врата се затваря и колата на сестра Галахър потегля по алеята. Когато звука на мотора се изгуби в летния въздух, тя се обърна и погледна към Тоби.
Очите му бяха втренчени в лицето й, нетрепващи и немигащи. С усилие се приближи до леглото, отметна завивките и погледна непотребния скелет, отпуснатите, безполезни крака.
Количката стоеше в ъгъла. Джил я приближи до леглото и я сложи така, че да може да вкара Тоби в нея. Протегна ръце към него и се спря. Бе й необходима цялата воля, за да го докосне. Ухиленото, мумифицирано лице бе на сантиметри от нея, устата се хилеше идиотски, а очите бълваха отрова. Джил се наведе и се застави да вдигне Тоби за ръцете. Той бе почти безтегловен, но в изтощеното си състояние, тя едва се справи. Когато докосна тялото му, почувства как леденият въздух започва да я обвива. Вътре в главата й натискът бе непоносим. Пред очите й затанцуваха цветни петна, все по-бързо и по-бързо, докато й се зави свят. Почувства как припада, но знаеше, че не бива да позволи това да се случи. Не и ако искаше да живее. Със свръхчовешко усилие тя домъкна тялото на Тоби до количката и го върза. Погледна към часовника си. Имаше само двайсет минути.
Пет минути й отне да отиде до стаята си и да си сложи банския.
Освободи спирачката и започна да бута Тоби по коридора към асансьора.
Стоеше зад него, докато слизаха, за да не гледа очите му. Но все пак ги чувстваше. Усещаше и влажния студ на убийствения въздух, изпълващ кабината, лепкав, галещ, пълнещ дробовете й с гнилоч. Започна да се задавя. Не можеше да диша. Падна на колене, разхълца се, бореше се да остане в съзнание, хваната в неговия капан. Точно когато започна да й причернява, вратата се отвори. Тя изпълзя на топлото слънце и легна на поляната. Дишаше дълбоко, всмукваше чистия въздух, възвръщаше бавно силите си. Обърна се към асансьора. Тоби седеше в количката, гледащ, чакащ. Джил бързо я измъкна от асансьора. Тръгна към басейна. Беше чудесен, безоблачен ден, топъл и ласкав, слънцето се отразяваше в синята, пречистена вода.
Джил докара количката до дълбокия край на басейна и пусна спирачката. Мина отпред. Очите на Тоби я гледаха объркано. Джил посегна към ремъка, който го придържаше и го стегна доколкото можеше. Опъна го, почти увисна на него с всичко, което бе останало от силата й, почувства как отново й се зави свят от напрежение. В един момент успя. Джил видя как очите на Тоби се промениха, когато той разбра какво щеше да се случи и се изпълниха с дива, демонична паника…
Джил освободи спирачката, стисна дръжката на количката и започна да я бута към водата. Тоби се опита да раздвижи парализираните си устни, да извика, но не излезе никакъв звук. Резултатът бе ужасен. Тя не можеше да понесе погледа му. Не искаше да знае нищо.
Блъсна количката в самия край на басейна.
Но тя увисна. Бе закачена за ръба на циментовия бордюр. Джил натисна по-силно, но не можеше да я помръдне. Тоби сякаш я удържаше само с усилие на волята. Джил виждаше как се напряга да се измъкне, как се бори за живота си. Щеше да се освободи, да се измъкне, да протегне костеливите си пръсти към
