гърлото й… Чуваше гласа му. Той крещеше „Не искам да умра… Не искам да умра…“. Тя не разбра дали се дължи на въображението й или бе наистина, но в прилив на паника изведнъж откри още енергия в себе си. Натисна с всичка сила гърба на количката. Тя се хлъзна напред, обърна се във въздуха и застина там неподвижно, стори й се цяла вечност. После падна във водата със силен плясък. Сякаш плаваше дълго време на повърхността преди да започне да потъва. Вълните преобърнаха количката още веднъж и последното нещо, което Джил видя бяха проклинащите очи на Тоби, вперени в нея преди водата да ги залее.
Стоя там дълго, трепереща под топлото обедно слънце. Силата бавно се вливаше отново в тялото и ума й. Когато най-после усети, че може отново да се движи, тръгна към стъпалата на басейна, за да намокри банския си.
После се върна в къщата и позвъни на полицията.
35
Смъртта на Тоби Темпъл се появи в заглавията на вестниците по целия свят. Ако Тоби бе станал фолклорен герой, то Джил бе героиня. Стотици хиляди думи бяха отпечатани за тях, снимките им се появяваха по всички медии. Голямата любовна история бе разказвана и преразказвана, а трагичният завършек й придаваше още по-голям патос. Съболезнователни писма и телеграми прииждаха от държавни глави, домакини, политици, милионери, секретарки. Светът бе понесъл лична загуба. Тоби бе споделил дарбата да разсмива с почитателите си и те щяха да му бъдат вечно благодарни. Ефирът бе изпълнен с хвалебствия, всяка телевизионна и радио станция му отдаваше последна почит.
Никога повече нямаше да има друг Тоби Темпъл.
Разследването на смъртта се водеше в сградата на углавния съд на „Гранд Авеню“ в центъра на Лос Анджелис. Следователят, натоварен с изслушванията, стоеше прав пред шестимата заседатели.
Стаята бе претъпкана до пръсване. Когато Джил пристигна, бе обградена от фотографи, репортери и почитатели. Облечена в семпъл костюм от черно трико, без грим, тя никога не бе изглеждала по-красива. През малкото дни, изминали от смъртта на Тоби, Джил като по-чудо бе разцъфтяла отново. За първи път от месеци насам можеше да спи дълбоко без да сънува. Имаше страхотен апетит, главоболията й изчезнаха. Демонът, изсмукващ живота й си бе отишъл.
Говореше всеки ден с Дейвид. Той желаеше да присъства на разследването, но тя настоя да стои по- далеч. Щяха да имат достатъчно време да бъдат заедно.
— До края на живота си — бе казал Дейвид.
Имаше шестима свидетели. Сестра Галахър, сестра Гордън и сестра Джонсън дадоха показания за общото състояние на пациента и неговото развитие. Сестра Галахър бе на скамейката.
— По кое време трябваше да свършите дежурството си въпросната сутрин? — попита следователят.
— В десет.
— А кога си тръгнахте?
Колебание.
— Девет и половина.
— Често ли напускахте пациента си преди края на смяната, госпожо Галахър?
— Не, сър. Това беше за първи път.
— Бихте ли обяснили защо си тръгнахте по-рано точно този ден?
— По молба на госпожа Темпъл. Тя искаше да остане насаме със съпруга си.
— Благодаря ви. Свърших.
Сестра Галахър слезе от скамейката. „Разбира се, че смъртта на Тоби Темпъл е нещастен случай — мислеше тя. — Жалко, че трябва да подложат такава чудесна жена като госпожа Темпъл на такива мъки.“ Сестра Галахър погледна към Джил и почувства внезапен прилив на вина. Припомни си нощта, в която влезе в стаята на госпожа Темпъл и я намери да спи на стол. Тя тихо бе загасила лампите и затворила вратата, за да не смущават съня й. В тъмния коридор сестра Галахър бе закачила вазата, която падна и се разби. Мислеше да каже на госпожа Темпъл, но вазата изглеждаше много скъпа, а и след като госпожа Темпъл не повдигна въпрос, сестра Галахър бе решила да си мълчи.
На скамейката застана физиотерапевтът.
— Вие обикновено провеждахте лечението на господин Темпъл всеки ден, нали?
— Да, сър.
— Лечението в басейна ли се провеждаше?
— Да, сър. Първо водата бе затопляна до трийсет и седем градуса и…
— На въпросната дата проведохте ли лечение на господин Темпъл?
— Не, сър.
— Бихте ли обяснили защо?
— Тя ме отпрати.
— Под „тя“ имате предвид госпожа Темпъл?
— Точно така.
— Каза ли ви някаква причина?
— Каза, че доктор Каплан не желае процедурите да продължат.
— И вие си тръгнахте без да видите господин Темпъл?
— Точно така. Да.
Доктор Каплан бе следващият.
— Госпожа Темпъл ви е телефонирала след злополуката, доктор Каплан. Прегледахте ли покойния веднага след като пристигнахте?
— Да. Полицията бе измъкнала тялото от басейна. Бе все още привързано към количката. Заедно с полицейския лекар прегледахме тялото и заключихме, че е твърде късно за какъвто и да е опит за реанимация. И двата дроба бяха пълни с вода. Не открихме признаци на живот.
— Какво направихте след това, доктор Каплан?
— Погрижих се за госпожа Темпъл. Тя бе изпаднала в остра хистерия. Бях много загрижен за нея.
— Доктор Каплан, вие обсъждали ли сте преди с госпожа Темпъл евентуално преустановяване на терапията?
— Да. Казах й, че според мен това е загуба на време.
— Как реагира госпожа Темпъл?
Доктор Каплан погледна към Джил Темпъл и каза:
— Реакцията й бе доста необичайна. Тя настоя да продължим с опитите — поколеба се и продължи. — Тъй като съм под клетва и тъй като уважаемият съдебен състав е заинтересуван да чуе истината, аз смятам, че има нещо, което съм длъжен да кажа.
Пълна тишина се спусна в залата. Джил го гледаше. Доктор Каплан се обърна към съдебните заседатели.
— Искам да се протоколира, че госпожа Темпъл е може би най-добрата и най-смела жена, която съм виждал някога — всички погледи се отправиха към Джил. — Първия път, когато нейният съпруг получи удар, никой от нас не смяташе, че има и най-малък шанс за възстановяване. Да, но тя го върна към живот с двете си голи ръце. Тя направи за него това, което никой от познатите ми лекари не би успял да направи. Не бих могъл да ви опиша нейната вярност и преданост към съпруга й — погледна отново към Джил и продължи. — За всички нас тя е пример за подражание.
Зрителите избухнаха в аплодисменти.
— Това е всичко, докторе — каза следователят. — Бих искал да повикам госпожа Темпъл на скамейката.
Всички гледаха как Джил става и бавно тръгва към мястото на свидетелите да се закълне.
— Знам какво мъчение е това за вас, госпожо Темпъл и ще се опитам да свърша колкото може по- бързо.
— Благодаря ви — гласът и бе тих.
