— Ти не се меси. — Той вече крещеше: — Клиъри, искам да се разкараш от тук и никога да не се връщаш.
— Господине, ние с дъщеря ви…
— Джим…
— Ти се качвай в стаята си — извика баща й, — а теб, ако някога пак те видя тук, ще те пребия!
Ашли никога не го беше виждала толкова разярен. Накрая всички започнаха да викат. Когато Джим си замина, тя избухна в сълзи.
„Няма да позволя на баща ми да направи това — реши тя. — Опитва се да съсипе живота ми. — Дълго седя на леглото. — Джим е моето бъдеще. Искам да съм с него. Мястото ми вече не е тук. — Стана и започна да си събира багажа. Половин час по-късно се измъкна през задната врата и тръгна към дома на Джим Клиъри, само на няколко пресечки от тях. — През нощта ще остана при него и утре сутрин ще вземем влака за Чикаго. — Но когато наближи къщата на Джим, си помисли: — Не. Така не е правилно. Не искам да развалям всичко. Ще го чакам на гарата.“
И се прибра обратно вкъщи.
Ашли остана будна през цялата нощ. Мислеше за живота си с Джим и колко прекрасно ще е всичко. В пет и половина взе куфара си и безшумно се промъкна покрай затворената врата на бащината си спалня. Излезе от къщата и взе автобус до гарата. Когато пристигна, Джим още не бе дошъл. Но беше рано. До влака оставаше цял час. Изгаряща от нетърпение, тя седна на една пейка. Представи си как баща й се събужда и открива, че я няма. Щеше да побеснее.
„Но аз не мога да му позволя да ръководи живота ми. Някой ден наистина ще опознае Джим и ще разбере колко съм щастлива. Шест и половина… Седем без двайсет… Седем без петнайсет… Седем без десет…“ Все още нямаше и следа от Джим. Започна да се паникьосва. Чудеше се какво ли му се е случило? Реши да му телефонира. Никой не отговаряше. „Седем без пет… Ще дойде всеки момент. — Чу влака да изсвирва в далечината и си погледна часовника. — Седем без една минута. — Влакът спря на перона. Тя се изправи на пръсти и отчаяно се заоглежда наоколо. — Случило му се е нещо ужасно. Катастрофирал е. Откарали са го в болница.“ Няколко минути по-късно гледаше как влакът за Чикаго се отдалечава и отнася всичките й мечти. Изчака още половин час и отново се опита да се свърже с Джим. Когато и този път никой не отговори, бавно се отправи към къщи.
По обед двамата с баща си бяха в самолета за Лондон…
След две години завърши колежа и когато реши, че иска да работи с компютри, кандидатства за престижната стипендия за жени МЕИ Уонг в Калифорнийския университет в Санта Круз. Приеха я и три години по-късно постъпи в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“.
Отначало написа на Джим Клиъри пет-шест писма, но ги скъса. Поведението и мълчанието му съвсем ясно й бяха показали какви са били чувствата му.
Гласът на баща й я върна в настоящето.
— Пак блуждаеш някъде. За какво мислиш?
Ашли погледна към него.
— За нищо.
Д-р Патерсън даде знак на сервитьора, топло му се усмихна и каза:
— Вече сме готови да видим менюто.
Едва на връщане към службата си Ашли си спомни, че е забравила да поздрави баща си за публикуването на снимката му на корицата на „Тайм“.
Когато стигна до бюрото си, там я чакаше Денис Тибъл.
— Чух, че си обядвала с баща си.
„Този гаден подслушвач. Поставил си е за цел да знае всичко, което става тук.“
— Да.
— Не ти е било много забавно. — Понижи глас: — Защо някога не обядваш с мен?
— Денис… Вече ти казах. Не ме интересуваш.
Той се ухили.
— И това ще стане. Само почакай.
В него имаше нещо зловещо, нещо страшно. Ашли отново се зачуди дали може да е онзи, който… Поклати глава. Трябваше да забрави за това, да продължи да живее.
На път за вкъщи спря пред книжарницата „Апъл Трий“. Преди да влезе, погледна към витрината, за да види дали зад нея има някой, когото познава. Никой. Тя влезе вътре.
Към нея се приближи млад продавач.
— С какво мога да ви помогна?
— Ами… аз… Имате ли някаква книга за преследвачи?
Той учудено я погледна.
— За преследвачи ли?
Ашли се почувства глупаво и бързо отвърна:
— Да. Освен това искам книга за… хм… градинарство и… африкански животни.
— Значи за преследвачи, градинарство и африкански животни, така ли?
— Точно така — твърдо отвърна тя.
„Кой знае? Може би някой ден ще имам градина и ще замина на пътешествие в Африка.“
Когато се качи в колата си, отново започваше да вали. Дъждът се стичаше по предното стъкло, пречупваше светлината и превръщаше улиците в неоимпресионистични картини. Тя включи чистачките и те със свистене започнаха да се клатят наляво-надясно: „Той ще те пипне… ще те пипне… ще те пипне…“ Ашли припряно ги изключи. „Не — помисли си. — Те казват: «Там няма никой, няма никой, няма никой.»“
Отново ги включи. „Той ще те пипне… ще те пипне… ще те пипне…“
Паркира в гаража и натисна бутона на асансьора. Две минути по-късно стигна до жилището си, отключи, отвори вратата и замръзна.
Всички лампи в апартамента светеха.
Втора глава
Тони Прескот знаеше точно защо обича да си тананика тази глупава песничка. Майка й я мразеше. „Стига си пяла тая тъпа песен. Чуваш ли ме? И без това нямаш глас.“
„Да, мамо“ — отвръщаше и продължаваше съвсем тихичко да си я тананика. Това бе отдавна, но споменът за непокорството й продължаваше да я топли.
Тони мразеше работата си в „Глобъл Къмпютър Графикс“. Беше на двайсет и две, закачлива, жива и смела. Имаше дяволито сърцевидно лице, лукави кафяви очи и изкусителна фигура. Бе родена в Лондон и говореше с прекрасен английски акцент. Обичаше спортовете, особено зимните: ски, бобслей и фигурно пързаляне.
