на две половини. Тони пишеше: „Привет. Има ли някой там?“
В долната половина на екрана се появяваха думите: „Боб. Тук съм. Чакам те.“
Тя беше готова да се срещне със света.
В Холандия това беше Ханс:
„Разкажи ми за себе си, Ханс.“
„Аз съм диджей в един страхотен амстердамски клуб. Падам си по рап, рейв и попмузика. Каквото си поискаш.“
Тони написа отговора си: „Това е чудесно. Обичам да танцувам. Мога да издържам по цели нощи. Живея в ужасно градче, в което няма нищо друго, освен няколко дискотеки.“
„Тъжно.“
„Направо ужасно.“
„Ами тогава какво ще кажеш да те поободря. Има ли възможност да се срещнем?“
„Хопа.“ — Тя излезе от чатрума.
В Южна Африка това беше Пол.
„Отдавна те чакам, Тони.“
„Тук съм. Умирам от нетърпение да науча всичко за теб, Пол.“
„Аз съм на трийсет и две. Лекар съм в една йоханесбургска болница. Аз…“
Тони ядосано излезе от чатрума. Лекар! Връхлетяха я ужасни спомени. За миг затвори очи. Сърцето й учестено биеше и трябваше няколко пъти дълбоко да си поеме дъх. „Стига за тази вечер“ — уморено си помисли тя и си легна.
На следващата вечер се върна в Интернет. В чатрума я очакваше Шон от Дъблин.
„Тони… Прекрасно име.“
„Благодаря ти, Шон.“
„Някога била ли си в Ирландия?“
„Не.“
„Ще се влюбиш в нея. Това е страната на приказните духове. Опиши ми как изглеждаш, Тони. Обзалагам се, че си красива.“
„Прав си. Аз съм красива, вълнуваща и неомъжена. Ти с какво се занимаваш, Шон?“
„Барман съм. Аз…“
Тони сложи край на разговора.
Всяка вечер беше различно. Имаше играч на поло от Аржентина, търговец на автомобили от Япония, продавач в универсален магазин от Чикаго, телевизионен техник от Ню Йорк. Интернет бе занимателна игра и Тони й се наслаждаваше. Можеше да стигне докъдето си иска и в същото време да е сигурна, че е в безопасност, защото оставаше анонимна.
И после една вечер срещна Жан-Клод Парен.
„Bon soir. Щастлив съм да се запозная с вас, Тони.“
„Аз също, Жан-Клод. Къде сте?“
„В Квебек.“
„Никога не съм била в Квебек. Дали ще ми хареса?“
Очакваше на екрана да се изпише „да“.
Вместо това той отговори:
„Не зная. Зависи какъв човек сте.“
Тя беше заинтригувана от отговора му.
„Наистина ли? И какъв човек трябва да съм, за да харесам Квебек?“
„Квебек е като някогашната северноамериканска граница. Много френски. Местните жители са независими. Не обичаме никой да ни заповядва.“
„Нито пък аз“ — написа Тони.
„Тогава ще ви хареса. Градът е красив, заобиколен е с планини и прелестни езера, рай за лов и риболов.“
Докато гледаше как думите се появяват на екрана, тя почти усещаше възторга на Жан-Клод.
„Страхотно. Разкажете ми за себе си.“
„Moi? Няма много за разказване. Аз съм трийсет и осем годишен ерген. Съвсем наскоро се разделих с приятелката си и ми се иска да си намеря подходяща жена. Et vous? Омъжена ли сте?“
„Не — написа Тони. — И аз си търся някого. С какво се занимавате?“
„Имам малък бижутериен магазин. Надявам се някой ден да дойдете и да го разгледате.“
„Това покана ли е?“
„Mais oui. Да.“
„Ще ми бъде интересно“ — отвърна тя.
„Навярно ще успея да намеря начин да отида там — помисли си Тони. — Възможно е той да е човекът, който ще ме спаси.“
Тони почти всяка вечер разговаряше с Жан-Клод. Той беше сканирал снимката си и тя видя, че е много привлекателен, интелигентен наглед мъж.
А когато той видя нейната снимка, написа:
„Ти си прекрасна, ma cherie. Знаех си. Моля те, ела ми на гости.“
„Ще дойда.“
„Скоро.“
„Непременно.“ — Тя прекъсна връзката.
На следващата сутрин чу Шейн Милър да разговаря с Ашли Патерсън и си помисли: „Какво намира в нея, по дяволите? Тя е толкова досадна.“ Според нея Ашли беше раздразнителна като стара мома. „Тя изобщо не знае да се забавлява“ — каза си. Не одобряваше нищо в нея. Ашли бе старомодна и обичаше да си стои вечер вкъщи, да си чете книга или да гледа историческия канал или Си Ен Ен. Не се интересуваше от спорт. Досада! Никога не беше влизала в чатрум. Среща с непознат чрез компютър бе нещо, което Ашли никога не би направила. „Тази студена риба. Тя не знае какво пропуска — каза си Тони. — Без чатрума никога нямаше да се запозная с Жан-Клод.“
Помисли си колко ли би мразила Интернет майка й. Но пък тя мразеше всичко. Общуваше само по два начина: с крясъци или хленчене. Никога не беше доволна от Тони. „Не можеш ли да свършиш нещо както трябва, глупаво дете?“ Е, някога майка й беше викала прекалено често. Тони си помисли за ужасната катастрофа, при която бе загинала. Все още можеше да чуе писъците й за помощ. Споменът я накара да се усмихне.
Трета глава
На друго място и по друго време Алет Питърс можеше да е прочута художничка. Имаше поглед за нюансите. Можеше да вижда багрите, да долавя мириса им и да ги чува. Гласът на баща й беше син или червен. Гласът на майка й беше тъмнокафяв. Гласът на учителката й беше жълт. Гласът на бакалина беше
