блеснали по кожата й, после бързо се избърса и предпазливо влезе в спалнята. Всичко изглеждаше нормално. „Пак моето прекалено въображение. Трябва да се обличам.“ Отиде до шкафа, издърпа чекмеджето и не повярва на очите си. Някой беше ровил в бельото й. Сутиените и чорапогащниците й бяха разхвърляни. Тя винаги ги държеше грижливо подредени на отделни места.
Изпита отвращение. Дали беше разкопчал панталона си и се бе търкал с нейния чорапогащник? Беше ли си фантазирал как я изнасилва? И после я убива? Не можеше да си поеме дъх. Помисли си да позвъни в полицията, но се боеше, че ще й се изсмеят.
„Искаш да разследваме случая, защото ти се струва, че някой е ровил в шкафа с бельото ти ли?“
„Някой ме преследва.“
„Виждала ли си го?“
„Не.“
„Някой заплашвал ли те е?“
„Не.“
„Знаеш ли защо някой би искал да те нарани?“
„Не.“
„Няма смисъл — отчаяно си помисли Ашли. — Не мога да се обадя в полицията. Те ще ми зададат тези въпроси и ще ме направят на глупачка.“
Тя се облече колкото можеше по-бързо — нямаше търпение да избяга от апартамента си. „Ще трябва да се преместя. Ще ида някъде, където той няма да може да ме открие.“
Но имаше чувството, че това ще е невъзможно. „Той знае къде живея, знае къде работя. А аз какво зная за него? Нищо.“
Не искаше да държи в дома си оръжие, защото мразеше насилието. „Но сега ми трябва някаква защита“ — помисли си Ашли. Влезе в кухнята, взе един от ножовете за месо, отнесе го в спалнята си и го постави в чекмеджето до леглото си.
„Може пък сама да съм разбъркала бельото си. Навярно тъкмо така се е случило. Или само ми се иска?“
В пощенската й кутия имаше плик. Обратният адрес гласеше: „Бедфордска областна гимназия, Бедфорд, Пенсилвания“.
Ашли прочете поканата два пъти.
На път за работа тя си мислеше за поканата. „Всички ви очакват с нетърпение.“ „Всички, освен Джим Клиъри“ — горчиво си каза Ашли.
„Искам да се оженя за теб. Чичо ми предложи страхотна работа в рекламната си агенция… В седем часа има влак за Чикаго. Ще дойдеш ли с мен?“
И си спомни болката от напразното чакане на гарата — беше му вярвала, да. Но той се бе отказал и не бе проявил достатъчно мъжество, за да отиде и да й го каже. Вместо това я остави да стои там сама. „Забрави за поканата. Няма да отида.“
Ашли обядваше заедно с Шейн Милър в „Ти Джи Ай Фрайди“. Седяха в едно от сепаретата и мълчаливо се хранеха.
— Много си замислена — отбеляза Шейн.
— Извинявай. — Тя се поколеба за момент. Изкушаваше се да му разкаже за бельото, но щеше да прозвучи глупаво. „Някой ти е ровил в чекмеджетата ли?“ — Получих покана за среща по случай десет години от завършване на гимназия — вместо това рече Ашли.
— Ще ходиш ли?
— Не. — Отговорът се получи по-категоричен, отколкото възнамеряваше.
Шейн Милър я погледна с интерес.
— Защо? Понякога тези неща са забавни.
„Дали Джим Клиъри ще е там? Дали има жена и деца? Какво може да ми каже? «Извинявай, че не успях да се срещна с теб на гарата. Извинявай за лъжата, че ще се оженя за теб?» Това ли?“
— Няма да отида.
Но Ашли не бе в състояние да забрави за поканата. „Сигурно ще е много приятно да се видя с някои от старите си съученици — мислеше си тя. Навремето имаше много приятелки. Особено Флорънс Шифър. — Чудя се какво ли е станало с нея?“ Не знаеше дали се е променил Бедфорд.
Ашли Патерсън беше израснала в Бедфорд, Пенсилвания, градче на два часа източно от Питсбърг, дълбоко навътре в планината Алигейни. Баща й ръководеше окръжната болница, едно от стоте най-добри медицински заведения в страната.
Бедфорд бе чудесно място за деца. Имаше паркове за пикници, реки за риболов и обществени прояви през цялата година. Ашли обичаше да ходи в Биг Вали, където имаше аманитска колония.1 Често можеха да се видят конски впрягове, теглещи аманитски двуколки с различни на цвят платнища в зависимост от степента на ортодоксалност на собствениците им.
Обичаше вечерите в Мистъри Вилидж, театралните постановки и Фестивала на голямата тиква. Усмихна се, когато си спомни за доброто старо време. „Може би все пак ще отида — помисли си. — Джим Клиъри няма да има куража да се появи.“
Ашли съобщи решението си на Шейн Милър.
— Срещата е следващия петък — каза тя. — В неделя вечер ще се върна.
— Чудесно. Съобщи ми по кое време ще пристигнеш и ще те посрещна на летището.
— Благодаря ти, Шейн.
Когато се върна от обяд, Ашли отиде на бюрото си и включи компютъра. По екрана се изсипа дъжд от пиксели, които се сляха в образ. Тя объркано го загледа. Точките оформяха собственото й лице. Пред ужасения й поглед в горната част на дисплея се появи ръка, стиснала месарски нож. Ръката летеше към нея, готова да забие острието в гърдите й.
— Не! — изкрещя.
Изключи монитора и скочи на крака.
Шейн Милър се втурна при нея.
— Ашли! Какво има?
Тя трепереше.
— На… екрана…
Шейн включи компютъра. Появи се котенце, което гонеше кълбо прежда по зелена морава. Той се обърна и объркано я погледна.
— Какво…
— Вече… Вече го няма… — заекна тя.
— Кое го няма?
Ашли поклати глава.
— Нищо. Аз… напоследък ми се събра много, Шейн. Извинявай.
— Защо не поговориш с доктор Спийкман?
Ашли беше ходила при д-р Спийкман и преди. Това бе психологът на компанията, назначен, за да съветва подложените на стрес компютърни гении. Макар че не беше лекар, той бе интелигентен и проницателен, пък и винаги имаше полза да поговориш с някого.
