лилав. Шумът на вятъра в листата беше зелен. Шумът на течащата вода беше сив.

Алет Питърс бе на двайсет години. Можеше да е обикновена наглед, привлекателна или поразяващо красива в зависимост от настроението й или от това как се отнася в момента към себе си. Но никога не беше просто миловидна. Чарът й донякъде се криеше в това, че изобщо не съзнаваше как изглежда. Бе срамежлива, тиха и излъчваше почти неуместна нежност.

Алет беше родена в Рим и имаше напевен италиански говор. Обичаше всичко във Вечния град. Бе го съзерцавала от Испанското стълбище с чувството, че е неин. Когато гледаше към древните храмове и огромния Колизеум, тя знаеше, че мястото й е в онази епоха. Крачеше по „Пиаца Навона“, слушаше музиката на водата във Фонтана на четирите реки и се разхождаше по „Пиаца Венеция“ с паметника на Виктор Емануил II. Прекарваше безкрайни часове в базиликата „Сан Пиетро“, музея на Ватикана и галерията „Боргезе“, наслаждаваше се на вечните творби на Рафаело, Фра Бартоломео, Андреа дел Сарто и Понтормо. Талантът им едновременно я омайваше и дразнеше. Искаше й се да се е родила през XVII век и да ги е познавала. За нея те бяха по-реални, отколкото минувачите по улицата. Отчаяно копнееше да е художничка.

Можеше да чуе тъмнокафявия глас на майка си: „Само хабиш хартията и боите. Нямаш талант.“

Отначало преместването в Калифорния я тревожеше. Алет не знаеше дали ще може да се приспособи, но Кюпъртино се оказа приятна изненада. Наслаждаваше се на уединението, което й предлагаше градчето, харесваше й да работи в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“. Тук нямаше големи художествени галерии, но през уикендите Алет ходеше в Сан Франциско.

— Защо се интересуваш от тези неща? — питаше я Тони Прескот. — Ела с мен в „Пи Джей Мълиган“ и се позабавлявай.

— Не обичаш ли изкуството?

Тони се засмя.

— Естествено. Особено мъжете, които се занимават с изкуство.

Един-единствен тъмен облак помрачаваше живота на Алет Питърс. Страдаше от маниакална депресия. Имаше аномия, чувство за отчужденост от другите. Резките промени в настроението й винаги я сварваха неподготвена и за миг можеше от блажена еуфория да изпадне в дълбоко отчаяние. Не бе в състояние да контролира чувствата си.

Тони беше единствената, с която споделяше проблемите си. Тя имаше решение на всички въпроси и обичайният й отговор бе: „Хайде да отидем да се позабавляваме!“

Любимата тема за разговор на Тони беше Ашли Патерсън. Тя наблюдаваше как Шейн Милър разговаря с нея.

— Виж я само оная кучка с кльощавия задник — изрече презрително. — Тя е снежната царица.

Алет кимна.

— Много е сериозна. Някой трябва да я научи да се смее.

Тони изсумтя.

— Някой трябва да я научи да се чука.

Един път седмично Алет ходеше в мисията за бездомници в Сан Франциско и помагаше в поднасянето на вечерята. Там живееше дребна старица, която с нетърпение очакваше посещенията на младата жена. Беше прикована към инвалидна количка. Алет я настаняваше на някоя от масите и й носеше топла храна.

Жената признателно й каза:

— Скъпа, ако имах дъщеря, бих искала да е точно като теб.

Алет стисна ръката й.

— Това е голям комплимент. Благодаря ви. — А вътрешният й глас прибави: „Ако имаше дъщеря, щеше да е свиня като теб.“ Тя се ужасяваше от мислите си. Сякаш в нея живееше още един човек, който произнасяше тези думи. Това непрекъснато се случваше.

Веднъж пазаруваше заедно с Бети Харди, жена от църквата на Алет. Спряха пред универсален магазин. Бети се възхищаваше на някаква рокля на витрината.

— Нали е хубава?

— Прекрасна е — съгласи се тя, а си помисли: „Това е най-грозната рокля, която съм виждала през живота си. Точно като за теб.“

Друг път вечеряше с Роналд, клисар в черквата.

— Много ми е приятно с теб, Алет, Хайде по-често да излизаме заедно.

Тя срамежливо се усмихна.

— С удоволствие.

И си помисли: „Non faccia, lo stupido. Може би в някой друг живот, кретен такъв.“ И отново се ужаси: „Какво ми има?“ Но отговор нямаше.

Вбесяваха я и най-дребните обиди, съзнателни или не. Докато шофираше към службата си една сутрин, пътя й пресече друг автомобил. Тя изскърца със зъби и си помисли: „Ще те убия, копеле.“ Човекът извинително й махна с ръка и Алет мило му се усмихна, въпреки че беше бясна.

Когато се спуснеше черният облак, тя си представяше как хората по улицата получават инфаркт, блъскат ги автомобили или ги нападат и убиват. Мислено разиграваше събитията и фантазиите й бяха като истински. Мигове по-късно потъваше в земята от срам.

В добрите си дни беше съвсем друг човек. Бе любезна, състрадателна и обичаше да помага на хората. Но в същото време знаеше, че мракът отново ще се спусне и ще я погълне.

Всяка неделна сутрин ходеше на черква. Имаше доброволни програми за хранене на бездомни, вечерно училище по изобразително изкуство и занимания със студенти. Алет водеше детското неделно училище. Участваше във всички благотворителни дейности и им посвещаваше цялото си свободно време. С особено удоволствие водеше часовете по рисуване.

Една неделя имаше благотворителна разпродажба и тя донесе няколко свои картини. Пасторът Франк Селваджо удивено ги разгледа.

— Те са… те са блестящи! Би трябвало да ги излагаш в истинска галерия.

Алет се изчерви.

— Не, не. Рисувам просто за удоволствие.

На разпродажбата имаше много хора. Енориашите бяха довели приятелите и семействата си и за тях бяха организирани увеселителни кътове. Имаше красиво украсени торти, невероятни домашни юргани, конфитюр в красиви буркани, резбовани дървени играчки. Хората обикаляха от павилион на павилион, опитваха сладкишите и купуваха непотребни неща.

— Но нали е в името на благотворителността — чу да обяснява някаква жена на съпруга си Алет.

Тя гледаше към картините, повечето пейзажи в ярки, живи багри, изпъкващи от платното, и я обземаха съмнения; „Само хвърляш пари за боя, дете.“

До нея се приближи непознат мъж.

— Здравейте. Вие ли сте ги рисували?

Гласът му бе тъмносин.

„Не, глупако. Микеланджело намина и набързо ги нахвърля.“

— Много сте талантлива.

— Благодаря. — „Какво знаеш пък ти за таланта?“

До картините й спря млада двойка.

— Виж какви цветове! Трябва да имам тази картина. Наистина е красива.

И през целия следобед при нея се спираха хора, които купуваха картините й и й казваха колко е даровита. Алет искаше да им вярва, но черната завеса се спускаше и тя си мислеше: „Просто са заблудени.“

Вы читаете Насън и наяве
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×