— Ще го направя — съгласи се тя.
Д-р Бен Спийкман беше прехвърлил петдесетте, патриарх при извора на младостта. Кабинетът му представляваше спокоен оазис в дъното на сградата, тих и удобен.
— Снощи сънувах ужасен кошмар — каза Ашли. Затвори очи и си припомни. — Тичах. Бях в огромна градина, пълна с цветя… Имаха странни, грозни лица… Крещяха ми… Не можех да чуя какво ми говорят. Просто продължавах да тичам към нещо… Не зная какво… — Замълча и отвори очи.
— А дали всъщност не си бягала от нещо? Преследваха ли те?
— Не зная. Аз… струва ми се, че някой ме следи, доктор Спийкман. Звучи безумно, но… мисля, че някой иска да ме убие.
Той се вгледа в нея за миг.
— Кой би искал да те убие?
— Аз… нямам представа.
— Виждала ли си някой да те следи?
— Не.
— Живееш сама, нали?
— Да.
— Излизаш ли с някого?
— Не. В момента, не.
— Значи е минало известно време, откакто… искам да кажа, че понякога, когато в живота на жената няма мъж… хм, може да се получи известно физическо напрежение…
„Опитва се да ми каже, че всъщност се нуждая от едно хубаво…“ — Дори наум не можеше да изрече думата. Чуваше баща й да й крещи: „Да не си изрекла още веднъж тази дума. Хората ще те помислят за курва. Възпитаните хора не казват «чукане». Откъде си усвоила този език?“
— Струва ми се, че прекалено много работиш, Ашли. Не вярвам, че има причина да се тревожиш. Навярно това е реакция от напрежението. За известно време намали темпото. Почивай повече.
— Ще опитам.
Шейн Милър я чакаше.
— Какво каза доктор Спийкман?
Ашли успя да се усмихне.
— Че съм добре, но твърде много работя.
— Е, ще трябва да направим нещо по въпроса — отвърна той. — Като начало защо не си починеш днес? — Гласът му звучеше загрижено.
— Благодаря. — Тя го погледна и се усмихна.
Мил човек. Добър приятел.
„Не може да е той — каза си. — Не може.“
През следващата седмица не можеше да мисли за нищо друго, освен за срещата. „Чудя се дали заминаването ми няма да е грешка. Ами ако Джим Клиъри все пак се появи? Дали има някаква представа колко много ме е наранил? Дали изобщо ще си спомни за мен?“
Преди да замине за Бедфорд прекара една безсънна нощ. Изкушаваше се да отмени полета си. „Колко съм глупава — помисли си. — Миналото си е минало.“
Когато взе билета си на летището, тя го погледна и каза:
— Страхувам се, че има някаква грешка. Резервирах си място в туристическа класа. А това е за първа.
— Да. Вие променихте резервацията си.
Ашли зяпна служителя.
— Какво съм направила?
— Телефонирахте ни и казахте, че променяте резервацията си за първа класа. — Той й показа лист хартия. — Това номерът на вашата кредитна карта ли е?
Тя го погледна и колебливо отвърна:
— Да…
Изобщо не бе телефонирала.
Пристигна в Бедфорд рано и се регистрира в хотела при Бедфордските минерални бани. Срещата беше за шест часа следобед, затова реши да разгледа града. Спря такси пред хотела.
— Накъде, госпожице?
— Искам просто да се поразходя.
Когато след дългогодишно отсъствие човек се върне в родния си град, той обикновено му се струва по- малък, но за Ашли Бедфорд изглеждаше по-голям, отколкото го помнеше. Таксито обикаляше по познати улици, мина покрай офисите на „Бедфорд Газет“, телевизионния канал УКИЕ, десетки ресторанти и художествени галерии. Хлебарницата си беше все там, както и Кларас Плейс, музеят „Форт Бедфорд“ и Старият град. Минаха покрай общинската болница, изящна триетажна тухлена сграда с портик. Тъкмо там баща й бе станал прочут.
Отново си спомни ужасните кавги между родителите си. Винаги бяха за едно и също. Не можеше да се сети за какво.
В пет часа се върна в хотелската си стая. Три пъти се преоблича, преди да реши с какво да отиде. Спря се на семпла черна рокля.
Когато влезе в празнично украсения гимнастически салон на Бедфордската областна гимназия, тя се оказа заобиколена от сто и двайсет непознати, смътно напомнящи й за стари приятели. Някои от бившите й съученици бяха напълно неузнаваеми, други не се бяха променили много. Ашли се оглеждаше за един- единствен човек: Джим Клиъри. „Дали се е променил? Дали ще доведе и жена си?“ Хората я заговаряха.
— Ашли, аз съм Трент Уотърсън. Изглеждаш страхотно!
— Благодаря. Ти също, Трент.
— Запознай се с жена ми…
— Ашли, това си ти, нали?
— Да. Хм…
— Арт. Арт Дейвис. Спомняш ли си ме?
— Разбира се. — Беше зле облечен и изглеждаше нервен.
— Как я караш, Арт?
— Ами, нали знаеш, че исках да стана инженер, но не се получи.
— Съжалявам.
— Да. Както и да е, станах монтьор.
— Ашли! Аз съм Лени Холанд. За Бога, прекрасна си!
— Благодаря, Лени. — Беше надебелял и носеше на кутрето си голям диамантен пръстен.
— Сега се занимавам с недвижими имоти, много ми върви. Ти омъжена ли си?
Ашли се поколеба.
— Не.
— Спомняш ли си Ники Бранд? Оженихме се. Имаме близнаци.
— Поздравления.
Бе удивително колко много се променят за десет години хората. Бяха напълнели или отслабнали… преуспели или пропаднали. Бяха женени или разведени… родители или бездетни…
По-късно имаше вечеря, музика и танци. Ашли разговаряше с бившите си съученици и научаваше какво е станало с тях, но мислите й постоянно се връщаха към Джим Клиъри. От него нямаше и следа. „Няма да дойде — реши тя. — Знае, че може да съм тук, и се страхува да се срещне с мен.“
