Той се ухили.
— Не пушиш и не пиеш. Остава третата, най-интересна възможност, нали?
Тя рязко изрече:
— Денис, ако не…
— Само се шегувах. — Отиде до бара и наля вино. — Пийни си малко. Нищо няма да ти стане. — Подаде й чаша.
Тя отпи.
— Разкажи ми за нея.
Денис Тибъл седна на дивана до Ашли.
— Никога не съм срещал друга като нея. Тя е секси като теб и…
— Престани, иначе си тръгвам.
— Хей, това беше комплимент. Както и да е, тя е лудо влюбена в мен, но родителите й са големи клечки и ме мразят.
Ашли нищо не каза.
— Та въпросът е, че ако аз настоя, тя ще се омъжи за мен, но ще се отчужди от родителите си. А е твърде близка с тях и ако се оженим, те със сигурност ще се откажат от нея. После някой ден може да ме обвинява за това. Разбираш ли проблема?
Тя отново отпи от виното.
— Да. Аз…
След това пред очите й като че ли се спусна мъгла.
Събуди се бавно със съзнанието, че се е случило нещо ужасно. Чувстваше се като упоена. Струваше й невероятно усилие дори само да отвори очи. Ашли се огледа наоколо и започна да изпада в паника. Лежеше гола на легло в евтина хотелска стая. Успя да седне и слепоочията й запулсираха. Нямаше представа къде е и как се е озовала там. Върху нощното шкафче имаше меню за румсървиз и тя го взе. „Хотел «Чикаго Луп». — Зашеметена, Ашли го препрочете. — Какво правя в Чикаго? Откога съм тук? Отидох у Денис Тибъл в петък. Кой ден сме днес?“ — С все по-засилваща се тревога тя вдигна телефонната слушалка.
— Какво обичате?
Говоренето също трудно й се удаваше.
— Кой… кой ден сме днес?
— Днес е седемнайсети…
— Не. Искам да кажа, кой ден от седмицата сме?
— А. Днес е понеделник. Мога ли…
Ашли замаяно затвори. „Понеделник.“ Губеха й се две денонощия. Седна на ръба на леглото и се опита да си спомни. Бе отишла в жилището на Денис Тибъл… изпи чаша вино… След това — нищо.
Беше й сложил нещо в чашата. Бе чела за такива опиати. Приказките, че искал съвета й, бяха само капан. А тя идиотката му повярва. Не си спомняше да е ходила на летището, да е пътувала за Чикаго или да се е регистрирала в този евтин хотел заедно с Тибъл. Нещо повече — нямаше спомен какво се е случило в тази стая.
„Трябва да се махна от тук“ — отчаяно си помисли. Чувстваше се омърсена, сякаш е бил насилен всеки сантиметър от тялото й. Какво й беше направил? Като се мъчеше да не мисли за това, тя стана от леглото, влезе в малката баня и застана под душа. Остави горещата струя да облива тялото й, като се опитваше да измие ужасните мръсни неща, които й се бяха случили. Ами ако забременее? От мисълта да има дете започна да й се гади. Спря водата, избърса се и отиде до гардероба. Дрехите й ги нямаше. Вътре откри само черен кожен минижуп, евтина наглед къса блузка и обувки с тънки високи токчета. Макар че я отвращаваха, нямаше друг избор. Бързо се облече и се погледна в огледалото. Приличаше на проститутка.
Провери в чантичката си. Само четирийсет долара. Чековата й книжка и кредитната й карта обаче си бяха там. „Слава Богу!“
Излезе в коридора. Нямаше никого. Слезе с асансьора в пустото фоайе и отиде на регистратурата, където подаде кредитната си карта на възрастния служител.
— Напускате ли ни вече? — лукаво я изгледа той. — Е, добре си прекарахте, а?
Ашли го зяпна, като се чудеше какво има предвид и се страхуваше да разбере. Изкушаваше се да го попита кога е заминал Денис Тибъл, но реши, че е по-добре да не го прави.
Мъжът вкара картата й в машината. После се намръщи и отново я вкара. Накрая каза:
— Съжалявам. Тази карта не става. Надхвърлили сте лимита си.
— Не е възможно! Има някаква грешка!
Служителят сви рамене.
— Имате ли друга кредитна карта?
— Не. Нямам. Ще приемете ли чек?
Той неодобрително погледна облеклото й.
— Ами да, ако имате някакви документи.
— Трябва да телефонирам…
— Кабината е в ъгъла.
— Окръжна болница Сан Франциско…
— Доктор Стивън Патерсън.
— Един момент, моля.
— Кабинетът на доктор Патерсън.
— Сара? Тук е Ашли. Трябва да говоря с баща ми.
— Съжалявам, госпожице Патерсън. В момента е в операционната и…
Ашли здраво стисна слушалката.
— Знаете ли колко време ще продължи?
— Трудно е да се каже. Но после има друга операция…
Ашли усети, че я обзема истерия.
— Трябва да говоря с него. Спешно е. Можете ли да му предадете? Нека ми позвъни веднага щом има възможност. — Погледна към телефонния номер в кабината и го продиктува на секретарката. — Ще чакам, докато се обади.
— Непременно ще му предам.
Седя във фоайето почти цял час. Мъжете, които минаваха покрай нея, любопитно я поглеждаха или й отправяха похотливи погледи, и тя се чувстваше като гола в евтиното си облекло. Когато телефонът най- после иззвъня, Ашли се стресна. Припряно влезе в кабината.
— Ало…
— Ашли? — чу гласа на баща си.
— О, татко, аз…
— Какво се е случило?
— В Чикаго съм и…
— Какво правиш в Чикаго?
— Сега не мога да ти обясня. Трябва ми самолетен билет до Сан Хосе. Нямам никакви пари в себе си. Можеш ли да ми помогнеш?
— Разбира се. Почакай. — Три минути по-късно баща й се върна на телефона. — Самолет на „Америкън Еърлайнс“ излита от „О’Хеър“ в десет и четирийсет, полет четиристотин и седем. Резервирал съм ти място. Ще те чакам на летището в Сан Хосе и…
— Не! — Не можеше да му позволи да я види в тези дрехи. — Аз ще… първо ще си отида вкъщи да се преоблека.
— Добре. Ще вечеряме заедно. Тогава ще ми разкажеш всичко.
— Благодаря ти, татко. Благодаря ти.
По време на полета си мислеше за непростимото, което й беше направил Денис Тибъл. „Трябва да отида
