в полицията — реши. — Няма да позволя да му се размине. С колко ли други жени трябва да го е правил?“
Когато се прибра в апартамента си, се чувстваше така, като че ли се връща в убежище. Нямаше търпение да свали отвратителните си дрехи. Преди да се срещне с баща си, имаше нужда да вземе още един душ. Понечи да тръгне към гардероба и застина. На тоалетката пред нея имаше фас от цигара.
Настаниха ги на ъглова маса в ресторант „Оукс“. Баща й загрижено я гледаше.
— Какво си правила в Чикаго?
— Аз… не зная.
— Не знаеш ли? — учуди се той.
Ашли се поколеба, като се опитваше да реши дали да му разкаже за случилото се. Навярно можеше да й даде някакъв съвет.
Тя предпазливо започна:
— Денис Тибъл ме покани в апартамента си, за да му помогна за нещо…
— Денис Тибъл ли? Онази змия? — Преди много време тя го беше запознала с колегите си. — Как можеш да имаш нещо общо с него?
Мигновено разбра, че е допуснала грешка. Баща й винаги реагираше гневно на всичките й проблеми. Особено когато бяха свързани с мъж.
„Ако някога пак те видя тук, ще те пребия.“
— Не е толкова важно — каза Ашли.
— Искам да го чуя.
Тя помълча малко, изпълнена с лоши предчувствия.
— Ами, пих нещо в апартамента на Денис и…
Докато говореше, лицето на баща й потъмня от гняв.
Очите му я изплашиха. Ашли се опита да съкрати разказа си.
— Не — настоя той. — Искам да чуя всичко.
Същата нощ тя лежеше, неспособна да заспи. Мислите й бяха съвсем объркани. „Ако се разчуе какво е направил с мен Денис, ще умра от срам. Всички в службата ще научат какво се е случило. Но не мога да му позволя да го повтори отново. Трябва да съобщя в полицията.“
Хората се бяха опитали да я предупредят, че той е побъркан по нея, но тя не им беше обърнала внимание. Като си мислеше за това, различаваше всички признаци: той се дразнеше, когато друг приказваше с нея, постоянно я канеше на срещи, подслушваше…
„Сега поне зная кой ме преследва“ — каза си тя.
В осем и половина сутринта Ашли се канеше да тръгва на работа, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.
— Ало?
— Ашли, тук е Шейн. Чу ли новината?
— Каква новина?
— Съобщават по телевизията. Току-що са открили трупа на Денис Тибъл.
За миг й се зави свят.
— О, Господи! Какво се е случило?
— Твърдят, че някой го е намушкал с нож и после го е кастрирал.
Шеста глава
Заместник-шериф Сам Блейк беше заслужил поста си в шерифското управление в Кюпъртино по трудния начин: ожени се за сестрата на шерифа Сърийна Даулинг, вещица с достатъчно остър език, за да сече орегонски гори. Сам Блейк беше единственият мъж, способен да се справя с нея. Нисък, любезен, мек човек, търпелив като светец. Независимо колко го вбесяваше Сърийна, той я изчакваше да се успокои и после кротко си поприказваше с нея.
Постъпи в шерифското управление, защото шерифът Мат Даулинг бе най-добрият му приятел. Заедно бяха ходили на училище, заедно израснаха. Блейк обичаше полицейската работа и я вършеше изключително добре. Беше проницателен, интелигентен и упорит. Това съчетание го правеше най-добрия детектив в управлението.
По-рано същата сутрин Сам Блейк и шериф Даулинг бяха пили заедно кафе.
— Чух, че снощи сестра ми ти вгорчила живота — каза шерифът. — Съседите поне десетина пъти се обаждаха да се оплакват. Сърийна е шампионка по викане, няма спор.
Сам сви рамене.
— Накрая успях да я успокоя, Мат.
— Слава Богу, че вече не живея с нея, Сам. Не зная какво я прихваща. Развилнява се…
Разговорът им обаче бе прекъснат.
— Шерифе, току-що ни телефонираха. На Сънивейл Авеню има убийство.
Шериф Даулинг погледна към Сам Блейк. Той кимна.
— Ще го поема.
Петнайсет минути по-късно влезе в апартамента на Денис Тибъл. Патрулен полицай разговаряше в дневната с домоуправителя.
— Къде е трупът? — попита Блейк.
Патрулният кимна към спалнята.
— Там вътре, господине.
Блейк влезе в спалнята и замръзна на място. Върху леглото беше проснато голо мъжко тяло и първото впечатление на детектива бе, че стаята е потънала в кръв. Когато се приближи, видя откъде е дошла кръвта. Целият гръб на жертвата беше в рани от назъбения ръб на строшена бутилка, в плътта бяха заседнали парчета стъкло. Тестисите на мъжа бяха отрязани.
Докато го гледаше, детективът усети остра болка в слабините.
— По дяволите, как е възможно човешко същество да извърши такова нещо?! — изрече.
Оръжието не се виждаше наоколо, но щяха внимателно да претърсят навсякъде.
Заместник-шерифът се върна в дневната, за да поговори с домоуправителя.
— Познавахте ли покойния?
— Да, господине. Това е неговият апартамент.
— Как се казва?
— Тибъл. Денис Тибъл.
Блейк си записа.
— Откога живее тук?
— Почти от три години.
— Какво можете да ми кажете за него?
— Почти нищо, господине. Тибъл беше много затворен, винаги си плащаше наема навреме. Понякога водеше жени. Струва ми се, че повечето бяха проститутки.
— Знаете ли къде е работел?
— А, да. В „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“. Беше един от онези компютърни гении.
Заместник-шерифът си отбеляза и това.
— Кой откри трупа?
— Една от чистачките. Мария. Вчера имаше почивен ден, затова дойде чак тази сутрин…
— Искам да разговарям с нея.
— Да, господине. Ще я повикам.
Мария бе мрачна наглед четирийсетгодишна бразилка, нервна и уплашена.
