До нея приближи привлекателна жена.
— Ашли! Надявах се да те видя. — Беше Флорънс Шифър. Ашли искрено й се зарадва. Тя бе една от най-близките й приятелки. Двете си намериха маса в ъгъла, където можеха да си поговорят.
— Изглеждаш чудесно, Флорънс — каза й.
— Ти също. Съжалявам, че толкова закъснях. Бебето не беше добре. Аз се омъжих и разведох. Сега излизам с един страхотен мъж. Ами ти? Изчезна след абитуриентския бал. Опитвах се да те открия, но беше напуснала града.
— Заминах за Лондон — отвърна. — Баща ми ме беше записал в колеж. Заминахме на сутринта след бала.
— Как ли не съм те търсила. Детективите смятаха, че може да зная къде си. Търсеха те, защото вие с Джим Клиъри бяхте гаджета.
— Детективите ли? — бавно повтори Ашли.
— Да. Онези, които разследваха убийството.
Пребледня.
— Какво… убийство?
Приятелката й зяпна.
— Мили Боже! Не знаеш ли?
— Какво да знам? — яростно попита Ашли. — За какво говориш?
— В деня след абитуриентския бал родителите на Джим се прибрали и открили трупа му. Бил намушкан с нож и… кастриран.
Всичко около нея започна да се върти. Ашли се хвана за ръба на масата. Флорънс стисна ръката й.
— Аз… съжалявам, Ашли. Мислех, че си чела за това, но, разбира се… ти си била заминала за Лондон.
Ашли силно стисна очи. Видя се как се измъква от къщи онази нощ и тръгва към дома на Джим Клиъри. Но се върна обратно, за да го чака на другата сутрин. „Само да бях отишла при него — отчаяно си помисли, — още щеше да е жив. А аз го мразех през всичките тези години. О, Господи! Кой би могъл да го убие? Кой?…“
Можеше да чуе гласа на баща си: „Отсега нататък дръж скапаните си ръце далеч от дъщеря ми, ясно ли ти е?… Ако някога пак те видя тук, ще те пребия.“
Тя се изправи.
— Извини ме, Флорънс. Аз… не се чувствам много добре.
И избяга.
Детективите. Сигурно се бяха свързали с баща й. Защо не й бе казал?
Взе първия самолет обратно за Калифорния. Успя да заспи чак на сутринта. Имаше кошмар. В мрака стоеше някаква фигура, която забиваше нож в тялото на Джим и крещеше. После излезе на светло.
Беше баща й.
Пета глава
Следващите няколко месеца бяха кошмарни. Образът на окървавения и обезобразен труп на Джим Клиъри постоянно я преследваше. Чудеше се дали отново да посети д-р Спийкман, но знаеше, че няма да посмее да разговаря за това с никого. Дори самата мисъл, че баща й може да е извършил такова ужасно престъпление, я караше да се чувства виновна. Опита се да се съсредоточи върху работата си. Невъзможно. Стъписано погледна към емблемата, която току-що беше направила.
Шейн Милър загрижено я наблюдаваше.
— Добре ли си, Ашли?
Тя се насили да му се усмихне.
— Да.
— Много съжалявам за приятеля ти.
Бе му разказала за Джим.
— Ще… ще го преживея.
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
— Благодаря, Шейн. Аз… още не ми е до това. Другата седмица.
— Добре. Ако мога да ти помогна с нещо…
— Признателна съм ти. Никой не може да ми помогне.
— Госпожица Кльощав задник има проблем — каза Тони на Алет. — Абе що не вземе да се чука с някого?
— Чувствам се displace… мъчно ми е за нея.
— Остави я. Всички си имаме проблеми, нали, миличка?
Когато Ашли си тръгваше в петък следобед, Денис Тибъл я спря.
— Хей, ще ми направиш ли една услуга?
— Съжалявам, Денис, аз…
— Хайде де. Я по-весело! — Той я хвана за ръка. — Нуждая се от съвет, който може да ми даде само жена.
— Денис, не съм в настро…
— Влюбих се и искам да се оженя, но има проблеми. Ще ми помогнеш ли?
Ашли се поколеба. Не го харесваше, но не виждаше защо да не се опита да му помогне.
— Не може ли да почака до утре?
— Трябва да говоря с теб още сега. Наистина е спешно.
Тя дълбоко си пое дъх.
— Добре.
— Може ли да отидем у вас?
Ашли поклати глава.
— Не. — Боеше се, че няма да е в състояние да го накара да си тръгне.
— Тогава у нас?
Тя се поколеба.
— Добре. — „Така ще мога да си тръгна, когато аз поискам. Ако успея да му помогна да спечели жената, в която е влюбен, навярно най-после ще ме остави на мира.“
— Господи! — каза Тони на Алет. — Тя отива в апартамента на онова нищожество. Можеш ли да повярваш, че е толкова тъпа? Къде й е умът?
— Просто се опитва да му помогне. Няма нищо лошо в…
— О, я стига, Алет. Кога ще пораснеш? Човекът иска да я чука.
— Non va. Non si fa cosi.
— Самата аз не бих могла да го кажа по-добре.
Апартаментът на Денис Тибъл беше мебелиран в неокошмарен стил. По стените се редуваха плакати със сцени от стари филми на ужасите, с голи модели и хранене на диви зверове. По масите бяха пръснати малки еротични дърворезби.
„Това е жилище на луд“ — помисли си Ашли.
Нямаше търпение да се махне от тук.
— Хей, радвам се, че дойде, миличка. Наистина съм ти благодарен. Ако…
— Не мога да остана дълго, Денис — предупреди го тя. — Разкажи ми за жената, в която си влюбен.
— Тя наистина е голяма работа. — Тибъл й предложи цигара. — Ще запалиш ли?
— Не пуша. — Наблюдаваше го, докато си палеше цигара.
— Нещо за пиене?
— Не пия.
