— Не.
— Алет? Там ли си?
— Да. — „Ти къде мислиш, че съм, глупако?“
— Искам да ми дадеш същото обещание като Тони. Да ми обещаеш никога да не нараняваш Ашли.
„Само за нея ти пука, нали? Ашли, Ашли, Ашли. Ами ние?“
— Алет?
— Да. Обещавам.
Месеците летяха и никакви признаци за напредък. Д-р Келър седеше на бюрото си, преглеждаше записките си, припомняше си сеансите и се опитваше да открие проблема. Имаше още шестима пациенти, но усещаше, че е най-загрижен за Ашли. Между невинната й уязвимост и тъмните сили, които бяха способни да насочват живота й, съществуваше такава невероятна бездна. Всеки път, когато разговаряше с нея, той изпитваше непреодолимото желание да се опита да я защити. „Тя ми е като дъщеря — помисли си. — Кого заблуждавам? Започвам да се влюбвам в нея.“
Д-р Келър отиде при Ото Люисън.
— Имам проблем, Ото.
— Мислех си, че това е специалитет само на пациентите ни.
— Свързано е с една от пациентките ни. Ашли Патерсън.
— О?
— Открих, че тя ме… привлича.
— Това може да е много опасно и за двама ви, Гилбърт.
— Зная.
— Е, щом го съзнаваш… Внимавай.
— Така и възнамерявам.
НОЕМВРИ
Тази сутрин дадох на Ашли дневник.
— Искам с Тони и Алет да го използвате, Ашли. Можеш да го пазиш в стаята си. Щом някоя от вас иска да запише нещо, вместо да ми го каже, просто го направи.
— Добре, Гилбърт.
Един месец по-късно д-р Келър записа в дневника си:
ДЕКЕМВРИ
Лечението е в задънена улица. Тони и Алет отказват да обсъждат миналото. Става все по-трудно да убеждавам Ашли да се подлага на хипноза.
МАРТ
Дневникът все още не е започнат. Не съм сигурен дали съпротивата идва най-вече от страна на Ашли или на Тони. Когато я хипнотизирам, Тони и Алет се появяват за съвсем кратко. Категорично не искат да обсъждат миналото.
ЮНИ
Редовно се срещам с Ашли, но усещам, че няма напредък. Тя продължава да не използва дневника. Дадох й статив и бои. Надявам се, че ако започне да рисува, може да настъпи някаква промяна.
ЮЛИ
Нещо се случи, но не съм сигурен дали е признак за напредък. Алет нарисува прекрасен пейзаж от района на болницата. Когато я похвалих, ми се стори, че й става приятно. Същата вечер картината беше разкъсана на парчета.
Д-р Келър и Ото Люисън пиеха кафе.
— Мисля, че ще опитам с групова терапия — каза д-р Келър. — Изглежда не й действа нищо друго.
— Колко пациенти имаш предвид?
— Не повече от шест. Искам да започне да контактува с други хора. В момента тя живее затворена в собствения си свят. Искам да я измъкна от него.
— Добра идея. Струва си да опиташ.
Д-р Келър отведе Ашли в малка стая за срещи. Вътре имаше шест души.
— Искам да се запознаеш с едни приятели — каза той.
После я разведе и й представи другите пациенти, но тя прекалено се стесняваше, за да чуе имената им. За нея те бяха Дебелата, Кокалестия, Плешивата, Куция, Китайката и Внимателния. Всички й се сториха много приятни.
— Сядай — каза Плешивата. — Искаш ли кафе?
Ашли седна.
— Благодаря.
— Чували сме за теб — каза Внимателния. — Доста ти се е струпало.
Тя кимна.
— Предполагам, че на всички ни е било тежко, но ни помагат — рече Кокалестия. — Тук е прекрасно.
— Лекарите в клиниката са най-добрите в света — отвърна Китайката.
„Всички изглеждат толкова нормални“ — помисли си младата жена.
Д-р Келър седеше отстрани и слушаше разговорите. Четирийсет и пет минути по-късно той се изправи.
— Струва ми се, че е време да си вървим, Ашли.
Тя стана.
— Беше ми много приятно да се запозная с всички ви.
Куция се приближи до нея и прошепна:
— Недей да пиеш водата тук. Отровена е. Искат да ни убият и да продължат да получават пари от държавата.
Ашли преглътна.
— Благодаря. Ще… ще го запомня.
Докато вървеше по коридора с д-р Келър, тя го попита:
— Какви са проблемите им?
— Параноя, шизофрения, раздвоение на личността, маниакални разстройства. Но откакто са тук, са постигнали забележителен напредък, Ашли. Искаш ли да си говориш с тях редовно?
— Не.
Д-р Келър влезе в кабинета на Ото Люисън.
— Доникъде не съм стигнал — призна. — Груповата терапия не действа, хипнотичните сеанси също.
