Искам да опитам с нещо друго.
— Какво?
— Трябва ми разрешението ти да изведа Ашли на вечеря извън територията на клиниката.
— Струва ми се, че идеята ти не е добра, Гилбърт. Може да е опасно. Тя вече…
— Зная. Но в момента аз съм врагът. Искам да й стана приятел.
— Нейното алтер его Тони веднъж вече се опита да те убие. Ами ако опита пак?
— Ще се справя.
Д-р Люисън се замисли.
— Добре. Искаш ли някой да дойде с вас?
— Не. Всичко ще бъде наред, Ото.
— Кога ще започнеш?
— Довечера.
— Искаш да ме заведеш на вечеря?
— Да. Мисля, че за теб ще е добре за малко да напуснеш клиниката, Ашли. Какво ще кажеш?
— Съгласна съм.
Остана изненадана от възбудата си при мисълта да излезе с Гилбърт Келър. „Ще е забавно да се махна от тук за една вечер“ — помисли си. Но знаеше, че има още нещо. Вълнуваше я това, че ще е с него.
Щяха да вечерят в японския ресторант „Отани Гардънс“, отдалечен на осем километра от болницата. Д-р Келър знаеше, че поема риск. Тони или Алет всеки момент можеха да вземат връх над нея. Но си каза: „По-важно е Ашли да се научи да ми вярва, за да мога да й помогна.“
— Странно нещо, Гилбърт — обади се Ашли, като се оглеждаше наоколо в оживения ресторант.
— Какво?
— Тези хора не изглеждат по-различни от пациентите в болницата.
— Ами те не са по-различни, Ашли. Сигурен съм, че всички имат проблеми. Единствената разлика е, че хората в болницата не могат да се справят с тях толкова добре, затова им помагаме.
— Нямах представа, че имам проблеми, докато… е, нали знаеш.
— А знаеш ли защо, Ашли? Защото си ги заровила надълбоко. Не си можела да приемеш онова, което ти се е случило, затова си издигнала в ума си стени и си скрила лошите неща. Много хора го правят. — Той умишлено смени темата: — Как е пържолата ти?
— Прекрасна е, благодаря.
От този момент нататък Ашли и д-р Келър веднъж седмично излизаха извън клиниката. Обядваха в чудесно италианско ресторантче, наречено „Бандучи“, вечеряха в „Палмата“, „При Ивлийн“ и „Гърненцето“. Не се появяваше нито Тони, нито Алет.
Една вечер той я заведе на танци в малък нощен клуб с прекрасен оркестър.
— Приятно ли ти е? — попита я.
— Много. Благодаря ти. — Погледна го и добави: — Ти не си като другите лекари.
— Те не танцуват ли?
— Знаеш какво искам да кажа.
Той я притисна към себе си и двамата изпитаха силно вълнение.
„Това може да е много опасно и за двама ви, Гилбърт.“
Двадесет и пета глава
— Зная какво се опитваш да направиш, готин. Опитваш се да накараш Ашли да те помисли за свой приятел.
— Аз наистина съм й приятел, Тони, както и твой.
— Не си. Смяташ се за страхотен, а мен ме пренебрегваш.
— Грешиш. Уважавам и теб, и Алет също толкова, колкото и Ашли. И трите сте еднакво важни за мен.
— Наистина ли?
— Да. Тони, когато ти казах, че имаш прекрасен глас, говорех съвсем сериозно. Свириш ли на нещо?
— На пиано.
— Какво ще кажеш, ако уредя да свириш на пианото в общата стая?
— Ами може. — В гласа й имаше вълнение.
Д-р Келър се усмихна.
— С удоволствие ще го направя. Пианото ще е на твое разположение.
— Благодаря.
Той й уреди достъп до общата стая всеки следобед. Отначало вратата оставаше затворена, но когато чуваха пианото и гласа й отвътре, другите пациенти влизаха да послушат. Скоро Тони имаше голяма публика.
Д-р Келър преглеждаше бележките си заедно с д-р Люисън.
— Ами другата — Алет? — попита възрастният лекар.
— Уредих всеки следобед да рисува в градината. Ще я наблюдават, разбира се. Мисля, че това ще се окаже подходяща терапия.
Но Алет отказваше. По време на един от сеансите с нея д-р Келър я смъмри:
— Ти не използваш боите, които ти дадох, Алет. Жалко. Толкова си талантлива.
„Ти пък откъде знаеш?“
— Не ти ли е приятно да рисуваш?
— Приятно ми е.
— Тогава защо не го правиш?
— Защото не съм добра. — „Стига си ми вадил душата.“
— Кой ти го каза?
— М-майка ми.
— Не сме разговаряли за майка ти. Искаш ли да ми разкажеш за нея?
— Няма нищо за разказване.
— Починала е при нещастен случай, нали?
Последва продължително мълчание.
— Да. Почина при нещастен случай.
На следващия ден Алет започна да рисува. Беше й приятно да е в градината с платното и четките си. Когато рисуваше, забравяше за всичко друго. Някои от пациентите заставаха до нея и я наблюдаваха. Гласовете им бяха пъстроцветни.
— Би трябвало да показват картините ти в галериите. — Черно.
— Наистина си добра. — Жълто.
— Къде се научи да рисуваш така? — Черно.
— Можеш ли да ме нарисуваш? — Оранжево.
— Иска ми се и аз да можех. — Черно.
Винаги съжаляваше, когато времето й изтечеше и трябваше да се прибира обратно в сградата.
— Искам да се запознаеш с един човек, Ашли. Това е Лайза Гарет. — Непознатата бе около петдесетгодишна, дребна и съсухрена като призрак. — Днес Лайза си отива у дома.
Лицето на жената просия.
