Тони понижи глас:
— Ти знаеш, че всъщност ми няма нищо. Признавам, че когато дойдох, имах малък проблем, но вече съм излекувана. И аз искам да се измъкна от тук. Обзалагам се, че си в състояние да ми помогнеш. Двамата с теб можем да си тръгнем заедно. Ще си прекараме страхотно.
Той я изгледа за миг.
— Не зная какво да ти отговоря.
— Знаеш, разбира се. Виж колко е просто. Само трябва да ме пуснеш през нощта, когато всички заспят, и готово. — Тя го погледна и прошепна: — Ще направя така, че да си струва, ще видиш.
Бил кимна.
— Остави ме да си помисля.
— Естествено — уверено отвърна Тони.
Когато се върна в стаята си, тя каза на Алет:
— Ще се махнем от това място.
На следващата сутрин придружиха Ашли до кабинета на д-р Келър.
— Добро утро, Ашли.
— Добро утро, Гилбърт.
— Тази сутрин ще опитаме с натриев амитал. Някога взимала ли си такова нещо?
— Не.
— Е, ще видиш, че действа много отпускащо.
Тя кимна.
— Добре. Готова съм.
Пет минути по-късно д-р Келър разговаряше с Тони.
— Добро утро, Тони.
— Здрасти, готин.
— Щастлива ли си тук, Тони?
— Странно е, че ме питаш. Да ти кажа честно, наистина, започва да ми харесва. Чувствам се като у дома.
— Тогава защо искаш да избягаш?
Гласът й стана твърд:
— Какво?
— Бил ми каза, че си го помолила да ти помогне да избягаш.
— Копеле мръсно! — яростно извика Тони.
Скочи от стола, втурна се към бюрото, грабна някакво преспапие и го хвърли към главата на д-р Келър.
Той се приведе.
— Ще те убия, ще убия и него!
Д-р Келър хвана ръцете й.
— Тони…
Пред очите му изражението на Ашли се промени. Тони изчезна. Психиатърът усети, че сърцето му се е разтуптяло.
— Ашли!
Когато се събуди, тя отвори очи, озадачено се огледа наоколо и попита:
— Всичко наред ли е?
— Тони ме нападна. Ядоса се, защото разбрах, че се опитва да избяга.
— Аз… съжалявам. Имах усещането, че става нещо лошо.
— Няма нищо. Искам да се запознаеш с Тони и Алет.
— Не!
— Защо?
— Страх ме е. Не… не искам да се срещам с тях. Не разбираш ли? Те не са истински. Съществуват само във въображението ми.
— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с тях, Ашли. Налага се да се опознаете. Няма друг начин да се излекуваш.
Ашли се изправи.
— Искам да се върна в стаята си.
Санитарят я остави сама. Ашли се чувстваше напълно отчаяна. „Никога няма да се махна от тук — помисли си. — Те ме лъжат. Не могат да ме излекуват. — Не бе в състояние да приеме, че в нея живеят други личности… Заради тях бяха убити хора, бяха разрушени семейства. — Защо аз, Господи? — Разплака се. — Какво съм ти направила? — Седна на леглото. — Не мога да продължавам така. Има само един начин да сложа край. И трябва да го направя веднага.“
Ашли се изправи и обиколи малката стая, като търсеше нещо остро. Напразно. В помещенията предвидливо не беше оставено нищо, което да позволи на пациентите да се самонаранят.
Докато оглеждаше стаята, видя боите, платното и четките и отиде при тях. Дръжките на четките бяха дървени. Счупи една от тях, бавно взе по-острото парче и го допря до китката си. После рязко го заби във вената си. Премести го на другата си ръка и повтори движението. Изправена по средата на стаята, гледаше как кръвта й попива в килима. Стана й студено. Свлече се на пода и се сви на кълбо. После в стаята се спусна мрак.
Д-р Гилбърт Келър се изненада от постъпката й. Той отиде при Ашли в стационара. Китките й бяха превързани. „Не мога да позволя да се случи отново“ — помисли си психиатърът.
— Едва не те изпуснахме — каза й. — Това щеше да ме постави в неудобно положение.
Тя кисело се усмихна.
— Съжалявам. Но всичко ми се струва толкова… толкова безнадеждно.
— Тъкмо в това грешиш — увери я той. — Искаш ли да ти помогна, Ашли?
— Да.
— Тогава трябва да ми вярваш и да работиш заедно с мен. Не съм в състояние да го направя сам. Какво ще кажеш?
Последва продължително мълчание.
— Какво трябва да направя?
— Първо искам да ми обещаеш, че никога повече няма да опитваш да се нараниш.
— Добре. Обещавам.
— Ще поискам същото обещание от Тони и Алет. Сега ще заспиш.
Няколко минути по-късно д-р Келър разговаряше с Тони.
— Оная егоистична кучка се опита да убие всички ни. Мисли само за себе си. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Тони…
— Е, няма да го позволя. Аз…
— Ще млъкнеш ли за малко?
— Слушам те.
— Искам да ми обещаеш никога да не нараняваш Ашли.
— И защо да ти обещавам?
— Ще ти кажа защо. Защото си част от нея. Родена си от нейната болка. Все още не знам какво си преживяла, Тони, но съм сигурен, че е било нещо ужасно. Трябва да разбереш обаче, че тя е преживяла същото и че Алет е родена поради същата причина. Трите имате много общо. Би трябвало да си помагате, а не да се мразите. Ще ми дадеш ли думата си?
Мълчание.
— Тони?
— Ами добре — нацупено отстъпи тя.
— Благодаря ти. Сега искаш ли да си поговорим за Англия?
