— Здрасти, гадже. К’во ще кажеш да дойдеш и да ме позатоплиш?
— По-кротко — предупреди го един от охраната.
— Хей! Никаква романтика ли няма в душата ти? Тая кучка си струва… Колко ти дадоха, гадже?
Друг затворник каза:
— Възбудена ли си, миличка? Какво ще кажеш да се преместя при теб и да…
Трети го прекъсна:
— Чакайте! Това е оная, дето убила петима мъже и ги кастрирала.
Всички се вторачиха в нея.
С това подмятанията приключиха.
На път за Ню Йорк самолетът се приземи на два пъти, за да остави или да вземе нови пътници. Полетът беше продължителен, имаше буря и когато кацнаха на „Ла Гуардия“, на Ашли й се гадеше.
На пистата я чакаха двама униформени полицаи. Свалиха й оковите, после отново я оковаха в полицейския микробус. Никога не бе преживявала такова унижение. Фактът, че се чувства съвсем нормална, правеше всичко още по-непоносимо. Дали си мислеха, че ще се опита да избяга или да убие някого? Всичко това беше останало в миналото. Не го ли знаеха? Ашли бе сигурна, че никога повече няма да се случи. Искаше й се да е някъде далеч. Където и да е.
По време на дългото пътуване до Кънектикът тя задряма. Събуди я гласът на един от полицаите:
— Пристигнахме.
Бяха на портала на Кънектикътската психиатрична клиника.
Когато я въведоха в кабинета на д-р Люисън, лекарят каза:
— Добре дошла в Кънектикътската психиатрична клиника, госпожице Патерсън.
Ашли стоеше пред него бледа и мълчалива. Той представи другите двама в стаята и й предложи стол.
— Седнете, моля. — Погледна към полицая. — Свалете й белезниците и оковите.
След като я освободиха, тя седна.
— Зная, че ви е много тежко — обади се д-р Фостър. — Ще направим всичко възможно да ви помогнем. Целта ни е един ден да напуснете това място излекувана.
— Колко… колко време може да отнеме това? — попита Ашли.
— Още е прекалено рано да ви отговорим — отвърна Люисън. — Ако е възможно да бъдете излекувана, процесът може да продължи пет-шест години.
Всяка негова дума я пробождаше. „Ако е възможно да бъдете излекувана, процесът може да продължи пет-шест години…“
— Лечението ще се състои от сеанси с доктор Келър — хипноза, групова терапия, терапия с изобразително изкуство. Важното е да запомните, че ние не сме ваши врагове.
Гилбърт Келър внимателно наблюдаваше лицето й.
— Тук сме, за да ви помогнем и искаме вие да ни помогнете да ви излекуваме.
Нямаше какво повече да кажат. Ото Люисън кимна на един от санитарите, който отиде при Ашли и я хвана за ръка.
— Сега ще ви отведат в стаята ви — каза Крейг Фос-тър. — По-късно пак ще поговорим.
Когато Ашли излезе, Ото Люисън се обърна към Гилбърт Келър:
— Какво мислиш?
— Има едно преимущество. Самоличностите, с които трябва да се справим, са само две.
Келър се помъчи да си спомни:
— Колко най-много сме имали?
— Онази Белтран — деветдесет самоличности.
Ашли си беше представяла мрачен затвор, обаче клиниката повече приличаше на красив спортен клуб — само че с метални решетки.
Докато вървеше по дългите коридори, видя пациенти, които свободно се разхождаха. Имаше хора на всякаква възраст и всички изглеждаха нормални. Някои й се усмихваха и я поздравяваха, но тя бе прекалено объркана, за да им отговори. Всичко й се струваше недействително. Намираше се в лудница. „Нима съм луда?“ — питаше се.
Стигнаха до голяма стоманена врата, която преграждаше част от сградата. Зад нея стоеше пазач. Той натисна червен бутон и вратата се отвори.
— Това е Ашли Патерсън.
— Добро утро, госпожице Патерсън — поздрави я пазачът.
Всичко изглеждаше толкова нормално. „Но вече нищо не е нормално — помисли си. — Светът се обърна с главата надолу.“
— Насам, госпожице Патерсън. — Мъжът я придружи до друга врата и я отвори. Тя влезе вътре. Вместо в килия се озова в приятна средно голяма стая с пастелносини стени, малък диван и удобно на вид легло.
— Ще се настаните тук. След няколко минути ще донесат вещите ви.
Пазачът излезе и затвори вратата след себе си. „Ще се настаните тук.“
Внезапно я обзе клаустрофобия: „Ами ако не искам да остана тук? Ами ако искам да се махна?“
Тя отиде до вратата. Беше заключена. Ашли седна на дивана и се опита да подреди мислите си. Помъчи се да си вдъхне надежда, като си повтаряше: „Ще се опитаме да ви излекуваме. Ще се опитаме да ви излекуваме. Ще се опитаме да ви излекуваме.“
Двадесет и трета глава
С лечението на Ашли се зае д-р Гилбърт Келър. Негова специалност бяха проблемите на раздвоението на личността и макар че не винаги постигаше положителни резултати, имаше изключително много успехи. В случаи като този не съществуваха лесни отговори. Първата му работа бе да накара пациента да му се довери, да се почувства спокойно с него и после да изкара навън самоличностите му, така че да могат да общуват помежду си, да разберат защо съществуват и накрая пациентът да осъзнае, че от тях повече няма нужда. Настъпваше момент на сливане, в който състоянията на личността се превръщаха в едно цяло. „Предстои ни много дълъг път“ — помисли си той.
На следващата сутрин д-р Келър нареди да доведат Ашли в кабинета му.
— Добро утро, Ашли.
— Добро утро, д-р Келър.
— Искам да ме наричаш Гилбърт. Нали ще ставаме приятели. Как се чувстваш?
Тя го погледна.
— Казаха ми, че съм убила петима души. Как би трябвало да се чувствам?
— Спомняш ли си да убиваш когото и да е от тях?
— Не.
— Прочетох стенограмата на процеса, Ашли. Ти не си ги убила. Това е дело на едно от твоите алтер его.
Ние ще се запознаем с тях и след време с твоя помощ ще ги накараме да изчезнат.
— Аз… надявам се да можете…
— Мога. Тук съм, за да ти помогна и точно това ще направя. Другите самоличности са се появили в съзнанието ти, за да те спасят от непоносима болка. Трябва да открием какво я е причинило. Необходимо е да разбера кога и защо са се родили тези самоличности.
— Как… как ще го направите?
— Ще разговаряме. Ще започнеш да си спомняш разни неща. От време на време ще използваме хипноза. Вече са те хипнотизирали, нали?
