те…
— Дейвид…
— Да?
— Дейвид… оох…
— Да? Какво има, скъпа?
— Оох… Започва се…
— Чакай ме! — извика той.
Джефри Сингър тежеше четири килограма и беше най-красивото бебе на света.
— Прилича на теб, Дейвид — каза Сандра.
— Наистина прилича, нали? — с грейнало лице попита той.
— Радвам се, че всичко свърши така.
Съпругът й въздъхна.
— Имаше моменти, в които не бях толкова сигурен.
— Никога не съм се съмнявала в теб.
Той я прегърна.
— Веднага се връщам, скъпа. Трябва да си взема нещата от службата.
В „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ го очакваше топло посрещане.
— Поздравления, Дейвид…
— Добра работа…
— Наистина им даде да разберат…
Той влезе в кабинета си. Холи я нямаше. Започна да разчиства бюрото си.
— Дейвид…
Той се обърна. На прага стоеше Джоузеф Кинкайд. Възрастният юрист се приближи и попита:
— Какво правиш?
— Изнасям се. Нали съм уволнен.
Кинкайд се усмихна.
— Уволнен ли? Разбира се, че не си. Не, не, не. Има някакво недоразумение. — Лицето му засия. — Утвърждаваме те за съдружник, момчето ми. Даже съм обявил пресконференция за три часа.
Дейвид го погледна.
— Нима?
Той кимна.
— Разбира се.
— По-добре да я отмениш — каза младият мъж. — Реших да се върна към наказателното право. Джеси Куилър ми предложи да му стана съдружник. Когато си имаш работа с тази част от закона, поне знаеш кои са истинските престъпници. Та така, Джоуи, готин, що не си вземеш съдружието и да си го завреш там, дето слънцето никога не грее?
И Дейвид излезе от кабинета.
Джеси Куилър огледа мезонета и каза:
— Страхотен е. Наистина ви подхожда.
— Благодаря — отвърна Сандра. Тя чу някакъв шум откъм детската стая. — Ще отида да видя как е Джефри.
Джеси отиде да се полюбува на първата снимка на Джефри, поставена в красива рамка от истинско сребро.
— Прелестна е. Откъде е?
— Прати я съдия Уилямс.
— Радвам се, че се върна, приятел — каза той.
— И аз се радвам, че се върнах, Джеси.
— Навярно ще ти трябва малко време, за да си починеш…
— Да. Мислехме си да вземем Джефри и да заминем за Орегон при родителите на Сандра…
— Между другото, сутринта получихме един интересен случай, Дейвид. Жена, обвинена в убийството на двете си деца. Имам чувството, че е невинна. За съжаление заминавам за Вашингтон във връзка с друг случай, но си помислих, че можеш просто да поговориш с нея и да видиш какво…
КНИГА ТРЕТА
Двадесет и втора глава
Разположена на двайсет и пет километра северно от Уестпорт, Кънектикътската психиатрична клиника е построена през 1910 година от богатия холандец Уим Бойкър. На четирийсетте акра земя бяха разположени голяма къща, работилница, конюшня и плувен басейн. Щатските власти бяха купили имението през 1925 година и бяха преустроили къщата в клиника за сто пациенти. Наоколо се издигаше висока телена ограда, а на портала имаше охрана. На всички прозорци бяха поставени метални решетки, а една част от сградата бе пригодена за опасните болни.
В кабинета на д-р Люисън, ръководител на клиниката, се провеждаше съвещание. Д-р Гилбърт Келър и д-р Крейг Фостър разговаряха за новата пациентка, която скоро щеше да пристигне.
Гилбърт Келър беше около четирийсетгодишен, среден на ръст, с руса коса и проницателни сиви очи. Беше един от най-добрите специалисти по раздвоение на личността.
Ото Люисън бе прехвърлил седемдесетте, елегантен, енергичен дребен човек с голяма брада и пенсне.
Д-р Крейг Фостър работеше с д-р Келър вече години наред и пишеше книга за раздвоението на личността. Тримата проучваха документите на Ашли Патерсън.
— Свършила е доста работа — отбеляза Ото Люисън. — Едва двайсет и осем годишна е, а е убила петима мъже. — Той отново погледна към материалите. — Освен това се е опитала да убие и адвоката си.
— Истинска мечта — сухо подметна Гилбърт Келър.
— Докато установим какво е състоянието й, ще я пратим в отделение А — каза д-р Люисън.
— Кога пристига? — попита д-р Келър.
По интеркома се разнесе гласът на секретарката:
— Доктор Люисън, доведоха Ашли Патерсън. Да им предам ли да я доведат в кабинета ви?
— Да, моля. — Той вдигна поглед. — Това отговаря ли на въпроса ти?
Пътуването беше кошмарно. След процеса отведоха Ашли Патерсън в килията й и я оставиха там три дни, докато уредят откарването й със самолет на изток.
До летището в Оукланд я отведоха със затворнически автобус, където я очакваше самолетът, специално оборудван ДС–6 от Националната система за превозване на затворници, ръководена от Маршалската служба на САЩ. На борда имаше двайсет и четирима затворници, всички с белезници и окови на краката.
Китките на Ашли бяха заключени с белезници и когато седна, оковаха глезените й за долната част на седалката.
„Защо го правят? Аз не съм опасен престъпник, аз съм нормална жена“ — помисли си. Но някакъв вътрешен глас я попита: „А кой уби петима невинни мъже?“
Спътниците й бяха закоравели престъпници, осъдени за убийство, изнасилване, въоръжен грабеж и десетки други престъпления. Водеха ги в строго охранявани затвори из страната. Ашли беше единствената жена.
Един от затворниците я погледна и се ухили.
