Телефонира му Джеси.
— Всичко оплетох — каза Дейвид.
— Определено. Не попадна на подходящ съдия. Какво си направил, че е настроена срещу теб?
— Тя предложи да се споразумеем. Не искаше да се стига до процес. Може би трябваше да я послушам.
Всички телевизионни канали предаваха новината за позора му. Той послуша анализа на един от юридическите експерти.
— Никога не съм чувал адвокат така да крещи на клиента си. Трябва да ви кажа, че съдебната зала се смая. Беше едно от най-оскърбителните…
Дейвид изключи телевизора. „В какво сгреших? Животът би трябвало да има щастлив край. Оплетох всичко и сега Ашли ще умре, мен ще ме изключат от асоциацията, бебето ще се роди всеки момент, а аз дори нямам работа.“
Седеше в хотелската стая и се взираше в мрака. Това бе един от най-тежките мигове в живота му. Мислите му постоянно се връщаха към последния ден от процеса.
„Не можете да я хипнотизирате в моята съдебна зала. Отговорът е «не.»“
„Сигурен съм, че ако ми беше позволила да хипнотизирам Ашли, щях да убедя съдебните заседатели.“ Твърде късно. Всичко бе свършило.
И тогава някакъв заядлив гласец попита: „Кой казва, че е свършило? Не чувам дебелата госпожа да пее.“
„Нищо повече не мога да направя.“
„Клиентката ти е невинна. Ще я оставиш ли да умре?“
„Остави ме на мира.“
Отказът на съдия Уилямс продължаваше да отеква в главата му: „Не можете да я хипнотизирате в моята съдебна зала.“
Накрая останаха само последните четири думи: „В моята съдебна зала.“
В пет часа сутринта Дейвид проведе два напрегнати и възбудени телефонни разговора. Когато свърши, слънцето тъкмо започваше да изгрява. „Това е предзнаменование — помисли си. — Ще спечелим.“
Малко по-късно той се втурна в един антикварен магазин.
Продавачът се приближи към него.
— Какво обичате, господине? — Той го позна. — Господин Сингър.
— Търся сгъваем китайски параван. Имате ли?
— Да, разбира се. Нямаме истински стари паравани, но…
— Дайте да видя каквото имате.
— Разбира се. — Отведе го при няколко сгъваеми китайски паравана и посочи към първия. — Ето този…
— Става — прекъсна го Дейвид.
— Добре, господине. На кой адрес да го пратя?
— Ще го взема веднага.
След това се отби в магазин за железария и купи швейцарско ножче. Петнайсет минути по-късно влезе във фоайето на Съдебната палата, като носеше паравана със себе си.
— Имам уговорка за разговор с Ашли Патерсън — каза на дежурния. — Получих разрешение да използвам кабинета на съдия Голдбърг. Той не е на работа днес.
— Да, господине — отвърна пазачът. — Всичко е уредено. Ще пратя да доведат подсъдимата. Доктор Сейлъм и още един човек вече са там и ви очакват.
— Благодаря ви.
Дежурният проследи с поглед Дейвид, който понесе паравана към асансьора, и си помисли: „Съвсем се е побъркал!“
Кабинетът на съдия Голдбърг бе удобна стая с бюро, обърнато към прозореца, въртящ се стол и диван с няколко стола до стената. Когато Дейвид влезе вътре, там го чакаха д-р Сейлъм и още един човек.
— Извинявайте за закъснението — каза им.
— Това е Хю Айвърсън — представи непознатия Д-р Сейлъм. — Той е експертът, за когото помолихте.
Двамата се ръкуваха.
— Хайде да побързаме — рече Дейвид. — Скоро ще доведат Ашли.
Той се обърна към Хю Айвърсън и посочи към един от ъглите на стаята. — Там устройва ли ви?
— Напълно.
Айвърсън се зае за работа. Няколко минути по-късно вратата се отвори и въведоха Ашли.
— Ще трябва да остана в стаята — каза пазачът й.
Дейвид кимна.
— Няма проблем. — После се обърна към нея: — Седни, Ашли.
Когато младата жена седна, той продължи:
— Първо искам да ти кажа, че ужасно съжалявам за начина, по който се разви процесът.
Тя кимна като замаяна.
— Но все още нищо не е загубено.
Ашли вдигна глава и недоверчиво го погледна.
— Ашли, бих искал доктор Сейлъм пак да те хипнотизира.
— Не. Какъв е смисълът да…
— Остави това на мен. Съгласна ли си?
Тя сви рамене.
Дейвид кимна на психиатъра.
— Вече сме го правили и знаеш, че просто трябва да затвориш очи и да се отпуснеш — каза й д-р Сейлъм. — Просто се отпусни. Всички мускули в тялото ти се освобождават от напрежението. Иска ти се да заспиш. Много ти се спи…
Десет минути по-късно той погледна към Дейвид.
— Хипнотизирана е.
Адвокатът се приближи до Ашли с разтуптяно сърце.
— Искам да поговоря с Тони.
Не последва реакция.
Той повиши глас:
— Тони. Искам да се покажеш. Чуваш ли ме? Алет… Искам да разговарям и с двете ви.
Мълчание.
Дейвид започна да вика:
— Какво ви става? Страхувате ли се? И в съдебната зала беше същото, нали? Чухте ли какво казаха съдебните заседатели? Че Ашли е виновна. Вие се страхувахте да се покажете. Ти си пъзла, Тони!
Тримата напрегнато наблюдаваха Ашли. Тя не реагираше. Дейвид отчаяно погледна към д-р Сейлъм. Нямаше да се получи.
— Заседанието на съда се открива. Председателства нейна светлост съдия Теса Уилямс.
Ашли седеше до Дейвид. Ръката му беше бинтована. Той се изправи.
— Може ли да се приближа, ваша милост?
— Можете.
Дейвид отиде при нея. Бренън го последва.
— Бих искал да представя ново доказателство.
