че сами ще трябва да отсъдим.
Защитата твърди, че онези нейни други самоличности взимали връх над нея. Дайте да видим. Първо Тони.
Тя е родена в Англия. После Алет, която е от Италия. Те всъщност са един и същи човек. Просто са родени в различни страни по различно време. Това обърква ли ви? Мен определено ме обърква. Дадох на подсъдимата възможност да ни покаже своите алтер его, но тя не се възползва от нея. Чудя се защо. Може би, защото те просто не съществуват… Калифорнийските закони признават ли раздвоението на личността за психично разстройство? Не. Законите на Колорадо? Не. На Мисисипи? Не. Федералните закони? Не. Всъщност в нито един щат няма закон, който да приема раздвоението на личността като юридически факт. И защо? Защото изобщо не е факт. Дами и господа, това е измислено алиби, целящо да позволи на подсъдимата да избегне наказание…
Защитата иска да повярвате, че в подсъдимата съществуват още две личности и че следователно никой не носи отговорност за престъпните й деяния. Но в тази съдебна зала седи само една подсъдима — Ашли Патерсън. Ние категорично доказахме, че тя е убила жертвите. Но госпожица Патерсън твърди, че не го е направила. Че го е извършил някой друг, някой, използвал тялото й, за да убие невинни хора. Нямаше ли да е прекрасно всички ние да имаме алтер его, което да изпълнява всичките ни непозволени от обществото тайни желания? Или може би не. Бихте ли искали да живеете в свят, в който хората могат да убиват и да казват „Не можете да ме пипнете, моето алтер его го направи“ и „Не можете да накажете моето алтер его, защото това всъщност съм аз“?
Но тук не става дума за някакви митични личности, които не съществуват. Подсъдимата Ашли Патерсън е обвинена в три жестоки, хладнокръвни убийства и обвинението иска смъртна присъда. Благодаря ви.
Мики Бренън се върна на мястото си.
— Защитата готова ли е за заключителната си реч?
Дейвид се изправи. Той отиде при съдебните заседатели и се вгледа в лицата им. Онова, което виждаше, не го изпълваше с оптимизъм.
— Сигурен съм, че за всички нас това беше много труден процес. Чухте специалисти, които свидетелстваха, че са лекували случаи на раздвоение на личността, чухте и други специалисти, които свидетелстваха, че такова нещо не съществува. Вие не сте лекари и затова никой не очаква да направите преценката си на основата на медицинска информация. Бих искал да се извиня на всички ви, ако вчерашното ми поведение ви се е сторило грубо. Разкрещях се на Ашли Патерсън само защото исках да принудя нейните самоличности да се покажат. Разговарял съм с тях. Зная, че съществуват. Наистина има Алет и Тони, които могат да вземат връх над Ашли винаги щом поискат. Тя не съзнава, че е извършила каквито и да е престъпления.
В началото на този процес ви казах, че за да осъдят някого за предумишлено убийство, трябва да има веществени доказателства и мотив. Тук няма мотив, дами и господа. Никакъв. И законът постановява, че обвинението трябва да докаже виновността на подсъдимия без каквито и да е основателни съмнения. Сигурен съм, ще се съгласите, че в този случай има основателни съмнения.
Що се отнася до доказателствата, защитата не ги оспорва. На всяко едно от местопрестъпленията наистина са открити отпечатъците и ДНК на Ашли Патерсън. Но самият факт, че ги има, трябва да ни накара да се замислим. Тя е интелигентна млада жена. Ако беше извършила престъпление и не искаше да я заловят, щеше ли да е толкова глупава, че да остави отпечатъците си? Отговорът е „не“.
Дейвид продължи да говори още трийсет минути. Накрая огледа лицата на съдебните заседатели и не се почувства по-спокоен. Седна на мястото си.
Съдия Уилямс се обърна към съдебните заседатели.
— Сега ще ви обясня какъв е законът в този случай. Изслушайте ме внимателно. — Тя говори двайсет минути и подробно описа какво допуска и позволява законът.
— Ако имате някакви въпроси или искате да чуете част от свидетелските показания, съдебният стенограф ще ви ги прочете. Съдебните заседатели могат да се оттеглят. Заседанието се прекратява до завръщането им.
Дейвид ги проследи с поглед. „Колкото повече се забавят, толкова са по-големи шансовете ни“ — помисли си.
Те се върнаха в залата след четирийсет и пет минути.
Дейвид и Ашли наблюдаваха как съдебните заседатели заемат местата си. Лицето на Ашли беше каменно. Той откри, че е мокър от пот.
Съдия Уилямс се обърна към председателя на журито.
— Съдебните заседатели стигнаха ли до решение?
— Да, ваша милост.
— Моля, дайте го на съдебния пристав.
Приставът й подаде решението и тя го разгъна. В залата не се чуваше нито звук.
После приставът върна листа на председателя на журито.
— Бихте ли го прочели, моля?
Той започна да чете с бавен, отмерен глас:
— В делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“ ние, съдебните заседатели, намираме подсъдимата Ашли Патерсън за виновна в убийството на Денис Тибъл по параграф сто осемдесет и седми от наказателния кодекс.
Разнесе се всеобщо ахване. Ашли силно стисна клепачи.
— В делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“ ние, съдебните заседатели, намираме подсъдимата Ашли Патерсън за виновна в убийството на заместник-шериф Самюъл Блейк по параграф сто осемдесет и седми от наказателния кодекс.
— В делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“ ние, съдебните заседатели, намираме подсъдимата Ашли Патерсън за виновна в убийството на Ричард Мелтън по параграф сто осемдесет и седми от наказателния кодекс. И в трите решения ние, съдебните заседатели, определяме убийствата като предумишлени.
Дейвид се задъха. Обърна се към Ашли, но не знаеше какво да й каже. Наведе се и я прегърна.
— Бих искала съдебните заседатели да потвърдят решението си — каза съдия Уилямс.
Те започнаха да се изправят един по един.
— Беше ли взет под внимание вашият глас?
Когато всички потвърдиха, тя продължи:
— Решението ще бъде документирано. Искам да благодаря на съдебните заседатели. Свободни сте. Утре съдът ще разгледа въпроса за вменяемостта на подсъдимата.
Дейвид седеше вцепенен и наблюдаваше как отвеждат Ашли.
Съдия Уилямс се изправи и се оттегли без да поглежда към него. Отношението й по-ясно от всякакви думи му показваше какво ще е решението й на следващата сутрин. Ашли щеше да бъде осъдена на смърт.
Сандра му телефонира от Сан Франциско.
— Добре ли си, Дейвид?
Той се опита да отговори бодро:
— Да, добре съм. Ти как се чувстваш?
— Добре съм. Гледах новините по телевизията. Съдията не беше справедлива към теб. Не може да иска изключването ти. Ти само се опитваше да помогнеш на свой клиент.
Отговор не последва.
— Съжалявам, Дейвид. Иска ми се да съм при теб. Бих могла да дойда и…
— Не — отсече той. — Не можем да поемаме никакви рискове. Днес ходи ли на лекар?
— Да.
— Какво ти каза?
— Че всеки момент може да започне.
„Честит рожден ден, Джефри.“
