— Той е бил художник. Бил е убит в Сан Франциско. Полицията е открила на местопрестъплението твоите отпечатъци и ДНК.
Тя поклати глава.
— Аз… не зная какво да кажа. Изобщо не го познавам!
— Познавала ли си заместник-шериф Сам Блейк?
— Да. Той ми помагаше. Не съм го убила!
— Известно ли ти е, че имаш още две самоличности, Ашли?
— Да. — Гласът й бе напрегнат.
— Кога научи за това?
— Преди процеса. Каза ми го доктор Сейлъм. Не можех да повярвам. Аз… все още не мога да повярвам. Толкова е… толкова е ужасно.
— И преди не си го съзнавала?
— Не.
— Никога ли не си чувала за Тони Прескот и Алет Питърс?
— Не!
— Сега вярваш ли, че те съществуват вътре в теб?
— Да… Трябва да го вярвам. Те трябва да са извършили всички онези… онези ужасни неща.
— Значи не си спомняш да си срещала Ричард Мелтън, не си имала мотив да убиеш Денис Тибъл или заместник-шериф Сам Блейк, който е бил в апартамента ти, за да те пази?
— Точно така. — Погледна към препълнената съдебна зала и започна да изпада в паника.
— Последен въпрос — каза Дейвид. — Някога имала ли си проблеми със закона?
— Никога.
Той сложи ръка върху нейната.
— Засега това е всичко. — После се обърна към Мики Бренън: — Свидетелят е ваш.
Прокурорът се изправи с широка усмивка.
— Е, госпожице Патерсън, най-после имаме възможност да си поговорим с всички вас. Имали ли сте сексуален контакт с Денис Тибъл?
— Не.
— Имали ли сте сексуален контакт с Ричард Мелтън?
— Не.
— Имали ли сте сексуален контакт със заместник-шериф Самюъл Блейк?
— Не.
— Много интересно — погледна към съдебните заседатели той. — Защото по труповете и на тримата е открит вагинален секрет. ДНК-тестовете отговарят на вашата ДНК.
— Аз… не зная нищо за това.
— Може да ви обвиняват несправедливо. Може някой да го е взел…
— Възразявам!
— Отхвърля се.
— И да го е оставил при трите кастрирани трупа. Имате ли врагове, които биха направили такова нещо?
— Аз… не зная.
— Лабораторията по дактилоскопия във ФБР е проверила отпечатъците, които полицията е открила на местопрестъпленията. И съм сигурен, че това ще ви изненада…
— Възразявам!
— Приема се. Внимавайте, господин Бренън.
— Да, ваша милост.
Доволен, Дейвид бавно седна на мястото си. Ашли бе на ръба на истерията.
— Отпечатъците от трите местопрестъпления са били ваши и само ваши.
Тя мълчеше.
Бренън отиде до масата си, взе нож за месо, увит в целофан, и го вдигна.
— Това познато ли ви е?
— Може… може да е един от… един от моите…
— Един от вашите ножове ли? Той вече е признат за веществено доказателство. Петната по него съвпадат с кръвта на заместник-шериф Блейк. Вашите отпечатъци са открити по оръжието на престъплението.
Младата жена само клатеше глава.
— Никога не съм виждал по-ясен случай на хладнокръвно убийство и на по-слаба защита. Зад тези две несъществуващи, измислени личности се крие най…
Дейвид отново се изправи.
— Възразявам.
— Приема се. Вече ви предупредих, господин Бренън.
— Извинете ме, ваша милост.
Прокурорът продължи:
— Сигурен съм, че съдебните заседатели биха искали да се запознаят с личностите, за които говорите. Вие сте Ашли Патерсън, нали така?
— Да.
— Чудесно. Бих искал да поговоря с Тони Прескот.
— Аз… не мога да я повикам.
Той изненадано я погледна.
— Не можете ли? Наистина? Ами тогава Алет Питърс?
Ашли отчаяно поклати глава.
— Аз… нямам власт над тях.
— Опитвам се да ви помогна, госпожице Патерсън — изрече той. — Искам да покажа на съдебните заседатели вашите самоличности, които са убили и кастрирали трима невинни мъже. Повикайте ги!
— Аз… не мога. — Тя се разплака.
— Не можете, защото те не съществуват! Вие се криете зад призраци. На този стол седите единствено вие, и само вие сте виновна. Те не съществуват, но вие съществувате и ще ви кажа още какво съществува — неопровержими, категорични доказателства, че сте убили трима мъже и хладнокръвно сте ги кастрирали. — Той се обърна към съдия Уилямс. — Ваша милост, обвинението се оттегля.
Дейвид погледна към съдебните заседатели. Всички бяха впили очи в Ашли и лицата им изразяваха отвращение.
— Господин Сингър? — каза съдия Уилямс.
Той се изправи.
— Ваша милост, моля за разрешение подсъдимата да бъде хипнотизирана, за да…
Тя рязко го прекъсна:
— Господин Сингър, вече ви предупредих, че няма да позволя този процес да се превърне в евтино представление. Не можете да я хипнотизирате в моята съдебна зала. Отговорът е „не“.
— Трябва да ми го позволите — яростно възрази той.
— Не знаете колко е важно…
— Достатъчно, господин Сингър. — Гласът й беше леден. — За втори път ви наказвам за неуважение към съда. Искате ли да зададете на свидетелката други въпроси или не?
— Да, ваша милост. — Дейвид се приближи до Ашли. — Ашли, знаеш, че си под клетва, нали?
— Да. — Дълбоко си поемаше дъх и се мъчеше да се овладее.
— И всичко, което каза, е истината, такава, каквато ти е известна?
— Да.
— Знаеш ли, че в ума, тялото и душата ти има две самоличности, над които нямаш власт?
— Да.
— Тони и Алет?
— Да.
