— С други думи, обичайните домашни проблеми, каквито има всеки от нас?
— Да.
— Но никой не е ходил при доктор Спийкман, защото смята, че го преследват, или си мисли, че някой иска да го убие?
— Не.
— Благодаря ви.
Заседанието се прекрати за обяд.
Дейвид се качи в колата си и потегли през парка. Беше потиснат. Процесът не вървеше добре. Психиатрите все не можеха да решат дали раздвоението на личността наистина съществува. „Щом те не са единодушни — помисли си, — как да накарам съдебните заседатели да повярват? Не мога да допусна нещо да се случи с Ашли. Не мога.“ Наближи „Харолд Кафе“, ресторант, близо до съдебната палата. Паркира колата и влезе вътре. Жената на входа му се усмихна.
— Добър ден, господин Сингър.
Беше известен.
— Насам, моля. — Последва я до едно от сепаретата и седна. Тя му подаде менюто, усмихна му се и се отдалечи, като предизвикателно поклащаше хълбоци. „Добрата страна на славата“ — кисело си помисли той.
Не бе гладен, но чуваше гласа на Сандра: „Трябва да се храниш, за да си силен.“
В сепарето до него седяха двама мъже и две жени. Единият от мъжете казваше:
— Тя е много по-опасна от Лизи Бордън. Бордън е убила само двама души.
— А и Бордън не ги е кастрирала — прибави другият.
— На какво мислиш, че ще я осъдят?
— Шегуваш ли се? Ще получи смъртна присъда.
— Жалко, че Кръвожадната кучка не може да получи три смъртни присъди.
„Това е общественото мнение“ — помисли си Дейвид. Изпитваше неприятното усещане, че ако обиколи ресторанта, ще чуе различни варианти на същите забележки. Бренън я беше представил като чудовище. Можеше да чуе гласа на Куилър: „Ако не я призовеш, това ще остане образът, с който съдебните заседатели ще влязат в стаята си, за да решат дали е виновна.“
„Трябва да рискувам. Трябва да оставя съдебните заседатели сами да се убедят, че Ашли казва истината“ — реши Дейвид.
Сервитьорката се приближи до него.
— Готов ли сте да поръчате, господин Сингър?
— Размислих — отвърна. — Не съм гладен. — На излизане от ресторанта можеше да почувства гневните погледи, които се забиваха в гърба му. „Надявам се, че не са отровни“ — помисли си.
Двадесета глава
Когато се върна в Съдебната палата, Дейвид отиде при Ашли в килията й. Тя седеше на малката койка, вперила празен поглед в пода.
— Ашли.
Младата жена вдигна глава. В очите й се четеше отчаяние. Той седна до нея.
— Трябва да поговорим.
Тя мълчаливо го гледаше.
— Онези ужасни неща, които говорят за теб… те не са верни. Но съдебните заседатели не го знаят. Те не те познават. Трябва да им дадем възможност да те видят такава, каквато си в действителност.
Ашли го погледна и безизразно попита:
— А каква съм в действителност?
— Ти си добро човешко същество, което е жертва на заболяване. Това ще ги накара да ти съчувстват.
— Какво искаш от мен?
— Искам да се изправиш на свидетелското място и да дадеш показания.
Тя ужасено го погледна.
— Не… не мога. Не зная нищо. Нищо не мога да им…
— Остави това на мен. Ти само трябва да отговаряш на въпросите ми.
В килията влезе един от надзирателите.
— Съдът се събира на заседание.
Дейвид се изправи и стисна ръката на Ашли.
— Ще се получи. Ще видиш.
— Всички да станат. Заседанието започва. Нейна светлост съдия Теса Уилямс председателства делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“.
Съдия Уилямс зае мястото си.
— Може ли да се приближа? — попита Дейвид.
— Можете.
— Бих искал да призова свидетел, който не е включен в предварителния списък.
— Процесът вече прекалено е напреднал, за да викате нов свидетел — отвърна Бренън.
— Бих искал да призова Ашли Патерсън.
Съдия Уилямс започна:
— Аз не…
— Обвинението не възразява, ваша милост — бързо се намеси Мики Бренън.
Тя погледна двамата мъже.
— Много добре. Можете да призовете свидетеля, господин Сингър.
— Благодаря ви, ваша милост. — Той отиде при Ашли и протегна ръка. — Ашли…
Тя седеше като вцепенена, изпаднала в паника.
— Трябва да го направиш.
Младата жена се изправи с разтуптяно сърце и бавно отиде до свидетелското място. Мики Бренън прошепна на Елинор:
— Молех се да я призове.
— Това е краят — кимна тя.
Приставът закле Ашли Патерсън.
— Заклевате ли се тържествено да говорите истината, цялата истина и само истината, и да ви помага Бог?
— Заклевам се — почти прошепна Ашли.
После седна на мястото си.
Дейвид се приближи до нея и внимателно изрече:
— Зная, че е много тежко за теб. Обвинена си в ужасни престъпления, които не си извършила. Искам само съдебните заседатели да научат истината. Спомняш ли си дали си извършила някое от тези убийства?
Ашли поклати глава.
— Не.
Той погледна към съдебните заседатели, после продължи:
— Познавала ли си Денис Тибъл?
— Да. Работехме заедно в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“.
— Имала ли си някаква причина да убиеш Денис Тибъл?
— Не — с усилие отвърна тя. — Аз… отидох в апартамента му, защото ме помоли да го посъветвам за нещо, и тогава го видях за последен път.
— Познавала ли си Ричард Мелтън?
— Не…
