— Да.
— Никой няма да те насилва. Няма да бързаме. И когато свършим — успокоително прибави той, — ще бъдеш излекувана.
Разговаряха почти час. Накрая Ашли се чувстваше много по-спокойна. „Наистина мисля, че може да го направи“ — помисли си тя, когато се върна в стаята си. И се помоли.
Д-р Келър беше при Ото Люисън.
— Сутринта разговаряхме — каза. — Хубавото е, че Ашли признава проблема си и е готова да приеме помощта ни.
— Това е добро начало. Дръж ме в течение.
— Разбира се, Ото.
Д-р Келър с нетърпение очакваше изправилото се пред него предизвикателство. В Ашли Патерсън имаше нещо особено. Той бе решен да й помогне.
Разговаряха всеки ден и една седмица след пристигането й д-р Келър каза:
— Искам да се настаниш удобно. Сега ще те хипнотизирам. — Приближи се до нея.
— Не! Почакайте!
Психиатърът изненадано я погледна.
— Какво има?
Измъчваха я ужасни мисли. Той искаше да й покаже другите самоличности. Това я плашеше.
— Моля ви — каза тя. — Аз… не искам да ги познавам.
— Няма — увери я д-р Келър. — Поне засега.
Ашли преглътна.
— Готова ли си?
Тя кимна.
— Да.
— Добре. Започваме.
Петнайсет минути му бяха необходими, за да я приспи. Когато свърши, Гилбърт Келър погледна към лист хартия върху бюрото. „Тони Прескот и Алет Питърс.“ Започваше процес на промяна от състояние с една доминираща самоличност към друга.
Погледна към Ашли, която спеше на стола. После се наведе над нея.
— Добро утро, Тони. Чуваш ли ме?
Видя как лицето й се променя и придобива чертите на съвсем друг човек. Изражението й внезапно се оживи и тя запя:
— Много приятна песничка, Тони. Аз съм Гилбърт Келър.
— Зная кой си — отвърна тя.
— Приятно ми е да се запознаем. Някой казвал ли ти е, че имаш прекрасен глас?
— Я чупката.
— Говоря сериозно. Някога взимала ли си уроци по пеене? Обзалагам се, че е така.
— Не, не съм. Всъщност исках, но май… — „За Бога, ще престанеш ли с този ужасен шум? Кой ти е казал, че можеш да пееш?“ — Няма значение.
— Тони, искам да ти помогна.
— Не, готин. Ти само искаш да ме изчукаш.
— Защо мислиш така, Тони?
— Всички мъже само за това си мислят.
— Тони… Тони…
Мълчание.
Гилбърт Келър отново се вгледа в лицето на Ашли, То излъчваше ведрост. Той се наведе напред.
— Алет?
Никаква промяна в изражението й.
— Алет… Нищо.
— Искам да разговарям с теб, Алет.
Ашли неспокойно се размърда.
— Покажи се, Алет.
Тя дълбоко си пое дъх, после бързо заговори на италиански.
— Ce qualcuno che parla Italiano?
— Алет…
— Non so dovo mi travo.
— Алет, изслушай ме. Ти си в безопасност. Искам да се отпуснеш.
— Mi sento stanca… Уморена съм.
— Преживяла си ужасни неща, но всичко вече е останало назад. Бъдещето ти ще е много спокойно. Знаеш ли къде си?
Гласът му беше бял.
— Si. Това е място за хора, които са pazzo. — „Тъкмо затова си тук, докторе. Ти си лудият.“
— Това е място, където ще бъдеш излекувана. Алет, какво ти идва наум, когато затвориш очи и си представиш това място?
— Хогарт5. Той е рисувал лудници и ужасяващи сцени. — „Прекалено невеж си, за да си чувал за него.“
— Не искам да мислиш за това място като за ужасяващо. Разкажи ми за себе си, Алет. Какво обичаш да правиш? Какво би искала да правиш, докато си тук?
— Обичам да рисувам.
— Ще трябва да ти намерим бои.
— Не!
— Защо?
— Не искам. — „Това какво е според теб, дете? На мен ми прилича на грозно петно. Остави ме на мира.“
— Алет? — Пред очите на Гилбърт Келър лицето на младата жена отново се промени.
Алет я нямаше. Той събуди Ашли. Тя отвори очи и примигна.
— Започнахте ли?
— Вече свършихме.
— Как се справих?
— Разговарях с Тони и Алет. Положихме добро начало, Ашли.
Получи писмо от Дейвид Сингър.
Скъпа Ашли,
Пиша ти само няколко реда, за да знаеш, че мисля за теб и се надявам, че лечението ти напредва. Всъщност често си мисля за теб. Като че ли заедно сме преживели войните. Битката беше сурова, но спечелихме. Имам добра новина. Увериха ме, че от Квебек и Бедфорд няма да повдигат обвинение срещу теб. Ако мога да направя нещо, само ми пиши.
