—
—
— Какво се случи, след като го уби?
— Тя уви трупа му в чаршафите и го замъкна до асансьора, после мина през гаража и го остави на задната уличка.
— После — каза на Ашли д-р Келър — Тони увила трупа му в чаршафите, замъкнала го до асансьора, минала през гаража и го оставила в уличката.
Ашли го слушаше със смъртнобледо лице:
— Тя е чудо… Аз съм чудовище.
— Не — отвърна Гилбърт Келър. — Ашли, трябва да запомниш, че Тони е родена от мъката ти, за да те пази. Същото се отнася и за Алет. Вече е време да приключваме с това. Искам да се срещнеш с тях. Това е следващата крачка към излекуването ти.
Тя силно стисна клепачи.
— Добре. Кога ще… ще го направим?
— Утре сутрин.
Ашли бе в състояние на дълбока хипноза. Д-р Келър започна с Тони.
— Тони, искам двете с Алет да поговорите с Ашли.
— Какво те кара да смяташ, че тя може да се справи с нас?
— Мисля, че може.
— Добре, готин. Както кажеш.
— Алет, готова ли си да се срещнеш с Ашли?
— Ако Тони смята, че може.
— Естествено, Алет. Вече е крайно време.
Психиатърът дълбоко си пое дъх и каза:
— Ашли, искам да се запознаеш с Тони.
Последва продължително мълчание. После тя плахо изрече:
— Здравей, Тони…
— Здравей.
— Ашли, поздрави Алет.
— Здравей, Алет.
— Здравей, Ашли.
Д-р Келър с облекчение въздъхна.
— Искам да се опознаете. Преживели сте едни и същи неща. Те са ви разделяли. Но вече няма причина за това. Ще станете едно цяло, истински здрав човек. Това е дълго пътуване, но вие вече го започнахте. Обещавам ви, че най-трудното вече е минало.
От този момент нататък лечението на Ашли се ускори. Тя и нейните две алтер его всеки ден разговаряха помежду си.
— Трябваше да те пазя — обясни й Тони. — Предполагам, че всеки път щом съм убивала някой от онези мъже, аз съм убивала татко заради онова, което направи с теб.
— И аз се опитвах да те пазя — прибави Алет.
— Аз… признателна съм ви. Благодаря и на двете ви.
Ашли се обърна към д-р Келър и сухо каза:
— Всъщност това съм само аз, нали? Разговарям със самата себе си.
— Разговаряш с други две части от себе си — внимателно я поправи той. — Време е трите да се слеете и отново да станете едно цяло.
Тя го погледна и се усмихна.
— Готова съм.
Същия следобед д-р Келър отиде в кабинета на Ото Люисън, който му каза:
— Чух, че имаш добри новини, Гилбърт.
Келър кимна.
— Ашли има забележителен напредък. Мисля, че след още няколко месеца ще можем да я пуснем и да продължим лечението й като приходящ пациент.
— Чудесна новина. Поздравления.
„Ще ми липсва — помисли си той. — Ужасно ще ми липсва.“
— Доктор Сейлъм е на телефона, господин Сингър.
— Благодаря. — Озадачен, Дейвид вдигна слушалката. За какво ли го търсеше психиатърът? Не се бяха чували от години. — Ройс?
— Добро утро, Дейвид. Имам интересна новина за теб. Става дума за Ашли Патерсън.
Той внезапно се разтревожи.
— Да?
— Спомняш ли си колко усилия положихме, за да открием травмата, причинила състоянието й? И не успяхме.
Отлично си спомняше. Това бе основна слабост в защитата.
— Да.
— Е, току-що научих отговора. Позвъни ми моят приятел доктор Люисън, който ръководи Кънектикътската психиатрична клиника. Липсващата част от мозайката е доктор Стивън Патерсън. Той е човекът, насилвал Ашли като дете.
Адвокатът не повярва на ушите си.
— Какво?!
— Доктор Люисън съвсем наскоро научил за това. Дейвид слушаше д-р Сейлъм, но мислите му бяха другаде. Спомняше си думите на д-р Патерсън: „Ти си единственият, на когото вярвам, Дейвид. Дъщеря ми означава всичко за мен. Ти ще й спасиш живота… Искам да защитаваш Ашли и няма да допусна никой друг.“
И внезапно осъзна защо той толкова е настоявал да представлява Ашли сам. Защото е бил сигурен, че ако Дейвид открие какво е извършил, няма да го издаде. Д-р Патерсън се бе изправил пред дилемата или дъщеря му, или репутацията му и беше избрал второто. Мръсно копеле!
— Благодаря, Ройс.
Същия следобед, когато влезе в общата стая, Ашли видя оставен от някого брой на „Уестпорт Нюз“. На първа страница на вестника имаше снимка на баща й с Виктория Анистън и Катрина. Статията започваше така: „Д-р Стивън Патерсън ще сключи брак с известната Виктория Анистън, която има тригодишна дъщеря от предишния си съпруг. Д-р Патерсън постъпва на работа в манхатънската болница «Сейнт Джон» — и
