Лекарки

— Баща му е променил решението си, така ли?

Пейдж кимна.

— Да. Промени го. Да тръгваме.

— Толкоз по-добре за теб. Разговарях с него цял час и не можах нищо да постигна. Каза, че Господ щял да се погрижи за сина му.

— Господ точно това прави — увери го Пейдж.

Бенджамин Уолас бе толкова сърдит, че гласът му изневеряваше.

— Как сте могли да направите такова възмутително нещо? Прелели сте му кръв и сте го оперирали без разрешение? Вие сте нарушили закона!

— Спасих живота на момчето!

Уолас си пое дълбоко дъх.

— Трябваше да получите съдебно разрешение.

— Нямаше време — каза Пейдж. — След десет минути щеше да е мъртъв. Господ е бил зает другаде.

Уолас крачеше напред-назад.

— Какво ще правим сега?

— Ще вземем разрешение от съда.

— За какво? Вече сте извършили операцията.

— Ще сложа задна дата. Никой няма да разбере.

Уолас задиша учестено.

— Исусе! — Той попи потното си чело. — Това може да ми струва мястото.

Пейдж го изгледа продължително. После се обърна и тръгна към вратата.

— Пейдж?…

— Да — спря се тя.

— Вече никога няма да правиш така, нали?

— Освен ако не ми се наложи — увери го Пейдж.

13

Всички болници имат неприятности с кражбата на опиати. По закон наркотичните вещества трябва да се вземат срещу подпис, но колкото и добре да е организирана охраната, наркоманите почти без изключение си намират начини да я заобиколят.

В окръжна болница „Ембаркадеро“ бе възникнал сериозен проблем. Маргарет Спенсър реши да разговаря с Бен Уолас.

— Не знам какво да правя, докторе. Фентанилът ни все изчезва.

Фентанилът е наркотично вещество, към което човек бързо се пристрастява и което се използва като обезболяващо средство.

— Колко липсва?

— Доста големи количества. Ако бяха само няколко шишенца, би могло да се намери някакво невинно обяснение. Но вече изчезва редовно. Над дузина шишенца седмично.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да го взема?

— Не, сър. Разговарях с охраната. И те се чудят.

— Кой има достъп до аптечния пункт?

— Това е проблемът. Повечето анестезиолози, както и по-голямата част от сестрите и хирурзите.

Уолас се замисли.

— Благодаря, че ми съобщихте. Ще се заема веднага.

— Благодаря ви, докторе. — Сестра Спенсър излезе.

„Само това ми липсваше“, помисли си Уолас сърдито. Предстоеше заседание на настоятелския съвет на болницата и имаше достатъчно други проблеми за решаване. Бен Уолас познаваше добре статистиката. Над десет процента от лекарите в САЩ се пристрастяваха по различно време или към наркотиците, или към алкохола. Лесният достъп до опиатите ги превръщаше в изкушение. За един лекар не представляваше трудност да отвори шкафа с лекарства, да извади онова, което му трябва, и с помощта на турникет и спринцовка да си направи инжекция. Един наркоман трябваше да се инжектира на всеки два часа.

Сега това ставаше в неговата болница. Налагаше се да предприеме нещо преди настоятелския съвет. „Ще се отрази зле на репутацията ми.“

Бен Уолас се чудеше на кого да се довери, за да му помогне да открие виновника. Трябваше да внимава. Беше сигурен, че нито д-р Тейлър, нито д-р Хънтър бяха замесени в това, и след доста размишления реши да използва тях.

Изпрати да ги повикат.

— Искам от вас една услуга. — И им обясни за изчезващия фентанил. — Отваряйте си очите на четири. Ако някой от лекарите, с които работите, излиза от операционната за малко насред операция или пък проявява други признаци на наркомания, държа да ми съобщите. Следете за сипмтоми в поведението — депресия или резки промени на настроението, или закъсняване, или неспазване на ангажиментите. Ще съм ви признателен, ако запазите разговора ни в пълна тайна.

Когато излязоха от кабинета му, Кет рече:

— Болницата е голяма. Ще ни трябва Шерлок Холмс.

— Не, няма — отвърна Пейдж тъжно. — Знам кой е.

Мич Кембъл бе един от любимите лекари на Пейдж. Той бе приятен побелял мъж над петдесет години, винаги във ведро настроение и сред най-добрите хирурзи в болницата. Напоследък Пейдж бе забелязала, че редовно закъснява за операции и че ръцете му видимо треперят. Той гледаше все Пейдж да му асистира и обикновено я оставяше да извърши по-голямата част от работата. Насред операция ръцете му се разтреперваха и той й връчваше скалпела.

— Не се чувствам добре — промърморваше. — Ще поемеш ли ти?

И напускаше операционната.

Състоянието му тревожеше Пейдж. Сега тя знаеше. Чудеше се какво да стори. Разбираше, че ако разкаже за това на д-р Уолас, д-р Кембъл ще бъде уволнен или, което е още по-лошо, кариерата му ще бъде съсипана. От друга страна пък, ако не направеше нищо, поставяше под заплаха живота на пациентите. „Може би бих могла да поговоря с него — помисли си Пейдж — и да настоявам да се лекува.“ Тя обсъди въпроса с Кет.

— Сериозен проблем — съгласи се Кет. — Той е приятен човек и добър лекар. Ако го наклепаш, е свършен, но ако пък не кажеш, все ще трепериш заради белите, които може да направи. Какво мислиш, че ще стане, ако поговориш с него?

— Сигурно ще отрече, Кет. Това е обичайната реакция.

— Да, трудничко е.

На другия ден Пейдж имаше по график операция с д-р Кембъл. „Дано да не съм права — молеше се тя. — Дано да дойде навреме и да си свърши работата докрай.“

Кембъл закъсня с петнадесет минути и насред операцията каза:

— Продължи ти, ако обичаш, Пейдж. Ще се върна след малко.

„Трябва да поговоря с него — реши Пейдж. — Не мога да му съсипя кариерата.“

На следващата сутрин, когато Пейдж и Хъни пристигнаха на лекарския паркинг, Хари Бауман спря до тях с червеното ферари.

— Каква красива кола — каза Хъни. — Скъпа ли е? Бауман се разсмя.

— Ако говорим честно, не можеш да си я позволиш.

Пейдж обаче не ги слушаше. Тя гледаше колата и си мислеше за мансардното жилище, щедрите празненства и моторницата. „Бил съм достатъчно хитър да се сдобия с умен баща. Остави ми всичките си