Хари Бауман се бе запътил към аптечния пункт. Трябваше да изпълнява поръчки.
Една сутрин се обади пациент, който бе наскоро изписан.
— Докторе, имам страхотни болки. Трябва да ми дадете нещо.
— Не искаш ли пак да се върнеш в болницата?
— Не ща да мърдам от къщи. Не можете ли да ми донесете нещо тук?
Бауман помисли малко.
— Добре. Ще се отбия на път за дома.
Взе със себе си шишенце фентанил. Пациентът го сграбчи.
— Това е чудесно! — каза. Измъкна пачка банкноти. — Ето.
Бауман го изгледа изненадан.
— Не трябва да ми плащате.
— Шегувате ли се? Това лекарство е направо златно. Имам много приятели, които ще ви пожертват цяло състояние, ако им донесете от него.
Така започна. След два месеца Хари Бауман печелеше повече пари, отколкото някога бе мечтал. За съжаление шефът на болницата надуши как стоят нещата. Опасявайки се от публичен скандал, той каза на Бауман, че ако напусне тихомълком, в досието му няма да бъде отразено нищо.
„Добре, че се махнах — помисли си Бауман. — В Сан Франциско има много по-голям пазар.“
Наближи аптечния пункт. Отвън стоеше Брус Андерсън. Бауман му кимна.
— Здрасти, Брус.
— Добър ден, доктор Бауман.
След пет минути, когато Бауман излизаше, Андерсън каза:
— Извинете ме. Ще трябва да ви претърся.
Хари Бауман го зяпна.
— Да ме претърсиш ли? Какво говориш, Брус?
— Съжалявам, докторе. Наредиха ни да претърсваме всички, които минават през аптечния пункт — излъга Андерсън.
Бауман бе възмутен.
— За пръв път чувам подобно нещо. Абсолютно отказвам!
— Тогава ще се наложи да ви помоля да дойдете с мен в кабинета на доктор Уолас.
— Чудесно! Той ще побеснее, когато научи за това.
Бауман влетя в кабинета на Уолас.
— Какво става, Бен? Този човек искаше да ме претърси, за Бога!
— А ти не му позволи, така ли?
— Разбира се.
— Добре. — Уолас посегна към телефона. — Ако предпочиташ, ще се обърна към полицията на Сан Франциско да се заеме с това. — И започна да набира.
Бауман се паникьоса.
— Чакай малко! Не е необходимо. — Лицето му изведнъж се разведри. — О, сещам се за какво е цялата работа! — Бръкна в джоба си и извади шишенце фентанил. — Взех го за една операция и…
— Изпразни си джобовете — каза Уолас тихо.
По лицето на Бауман премина израз на отчаяние.
— Няма причина да…
— Изпразни си джобовете.
Два часа по-късно градският отдел на Агенцията за борба против наркотиците разполагаше с писмено признание и с имената на хората, на които Бауман бе продавал наркотици.
Когато Пейдж научи за това, отиде право при Мич Кембъл. Той почиваше в кабинета си. Ръцете му бяха на писалището и когато Пейдж влезе, видя как трепереха.
Кембъл бързо ги премести в скута си.
— Здрасти, Пейдж. Как си?
— Добре съм, Мич. Исках да поговоря с теб.
— Седни.
Тя се настани срещу него.
— От колко време имаш Паркинсън?
Той побледня.
— Какво?
— Това е, нали? Опитваше се да го скриеш.
Последва тежко мълчание.
— Аз… аз… да. Но аз… не мога да се откажа от лекарската професия. Просто… не мога. Това е целият ми живот.
Пейдж се наведе и каза искрено:
— Няма нужда да се отказваш, но не бива да оперираш.
Той изведнъж, пред очите й, остаря.
— Знам. Щях да напусна миналата година. — Усмихна се бледо. — Предполагам, че ще трябва да го сторя сега, нали? Кажи на доктор Уолас.
— Не — рече Пейдж меко. —
Пейдж обядваше в кафенето, когато към нея се приближи Том Чан.
— Чух за случилото се. Бауман! Добре се справи.
— За малко не сбърках човека.
Чан седеше мълчаливо.
— Добре ли си, Том?
— Как искаш да ти отговоря? Да ти кажа „добре съм“ или да ти кажа истината?
— Приятели сме. Кажи ми истината.
— Бракът ми отиде по дяволите. — Очите му изведнъж се напълниха със сълзи. — Сай ме напусна. Върна се у дома.
— Толкова съжалявам.
— Тя не е виновна. Нашето напоследък не беше семейство. Тя каза, че съм се бил оженил за болницата, и е права. Прекарвам тук целия си живот, грижа се за непознати, вместо да бъда с хората, които обичам.
— Тя ще се върне. Всичко ще се оправи — помъчи се да го успокои Пейдж.
— Не. Не и този път.
— Мислил ли си да потърсиш професионален съвет или…
— Сай отказва.
— Съжалявам, Том. Ако има нещо, което аз… — Тя чу името си по високоговорителя.
— Доктор Тейлър, в стая 410…
Пейдж изведнъж се разтревожи.
— Трябва да вървя — каза.
Стая 410. Това беше стаята на Сам Бърнстийн. Беше един от любимите й пациенти, кротък човек над седемдесетте, докаран с тежка форма на рак в стомаха, който не можеше да се оперира. Мнозина от болните непрекъснато се оплакваха, но Сам Бърнстийн беше изключение. Пейдж се възхищаваше на куража и достойнството му. Имаше жена и двама големи синове, които редовно го посещаваха и също й бяха станали симпатични.
Пациентът бе на животоподдържащи системи с бележка НС — „Не съживявай“, ако сърцето му спреше.
