Лекарки

пари.“ А в същото време Бауман работеше в окръжна болница. Защо?

След десет минути Пейдж беше в отдел „Кадри“ и разговаряше с Карен — секретарката, която се занимаваше с досиетата.

— Карен, ще ми направиш ли една услуга? Да си остане между нас, но Хари Бауман ме покани да излезем, а пък аз имам чувството, че е женен. Ще ми разрешиш ли да погледна досието му?

— Разбира се. Тези ебливи копелета. Все не им стига, брей! — Тя отиде до една кантонерка и намери онова, което търсеше. Подаде на Пейдж някакви документи.

Пейдж бързо ги прегледа. В молбата на д-р Бауман пишеше, че идва от малък университет в Средния запад и че докато следвал, работил, за да се издържа. Беше анестезиолог.

Баща му беше бръснар.

Хъни Тафт бе загадка за повечето лекари в окръжна болница „Ембаркадеро“. Сутрин на визитация изглеждаше несигурна в себе си. След обяд обаче като че ли ставаше друг човек. Знаеше изненадващо много за всеки пациент и поставяше стегнати и точни диагнози.

Един от старшите стажант-лекари я обсъждаше със свой колега.

— Проклет да съм, ако разбирам нещо — рече той. — Сутрин срещу доктор Тафт се трупат оплаквания едно подир друго. Непрекъснато допуска грешки. Нали знаеш онзи виц за медицинската сестра, която не правела нищо както трябва. Лекарят се оплаква, че й казал да даде на пациента от четвърта стая три хапчета, а тя дала на пациента от трета стая четири хапчета, и още недовършил, я вижда как гони един гол пациент по коридора със съд с гореща вода. „Ето пак — въздъхва докторът, — наредих й да му пробие цирея!1“

Колегата му се разсмя.

— Та това е доктор Тафт. Следобед обаче е направо блестяща. Диагнозите й са правилни, бележките й са чудесни и е страхотна умница. Сигурно гълта някакви вълшебни хапчета, които действат само следобеда. — Той се почеса по главата. — Недоумявам.

Д-р Натан Ритър бе педант, човек, който живее и работи като по книга. Въпреки че му липсваше истински блясък, той бе кадърен и предан на професията си и очакваше същото и от своите сътрудници.

Хъни има нещастието да бъде включена в екипа му.

Първо спряха в едно отделение с десетина пациенти. Единият от тях в момента си довършваше закуската. Ритър погледна картона му.

— Доктор Тафт, тук пише, че това е ваш пациент.

— Да — кимна Хъни.

— Трябваше да му направят бронхоскопия тази сутрин.

Хъни пак кимна.

— Точно така.

— И вие му позволявате да яде! — озъби се д-р Ритър. — Преди бронхоскопията?

— Горкичкият човек не е хапнал нищо от… — смотолеви Хъни.

Натан Ритър се обърна към асистента си.

— Отменете процедурата. — Отвори уста да каже нещо на Хъни, после се овладя. — Да вървим нататък.

Следващият болен бе пуерториканец, измъчваше се от лоша кашлица. Д-р Ритър го прегледа.

— Чий пациент е?

— Мой — отвърна Хъни.

Той се намръщи.

— Инфекцията му би трябвало вече да е отзвучала. — Погледна картона. — Вие му давате петдесет милиграма ампицилин четири пъти дневно?

— Правилно.

— Не е правилно. Погрешно е! Трябваше да му предпишете петстотин милиграма ампицилин четири пъти дневно. Изпуснали сте една нула.

— Съжалявам, аз…

— Нищо чудно, че пациентът не се оправя! Увеличете веднага дозировката.

— Да, докторе.

Когато стигнаха до друг пациент на Хъни, д-р Ритър попита нетърпеливо:

— По график трябва да му се направи колоноскопия. Къде са рентгеновите снимки?

— Рентгеновите изследвания ли? О, боя се, че съм забравила да поръчам да ги направят.

Ритър изгледа Хъни продължително и замислено. Оттук нататък нещата тръгнаха още по на зле. Следващият болен, при когото спряха, стенеше със сълзи на очи.

— Толкова ме боли. Какво ми е?

— Не знаем — отвърна Хъни.

Д-р Ритър я погледна изпепеляващо.

— Доктор Тафт, може ли за минутка?

В коридора процеди:

— Никога, ама никога не казвайте на пациента, че не знаете. Те очакват от вас помощ! Ако не сте наясно с диагнозата, измислете нещо. Разбирате ли?

— Не ми се струва правилно.

— Не ви питам дали ви се струва правилно. Правете онова, което ви се казва.

Прегледаха пациент с херния, друг с хепатит, един с болестта на Алцхаймер и още десетина. Веднага щом визитацията свърши, Ритър се отправи към кабинета на Уолас.

— Имаме проблем — подхвана той.

— И какъв е той, Натан?

— Една от стажант-лекарките. Хъни Тафт.

„Отново значи!“

— Та какво за нея?

— Тя е направо бедствие.

— Но доктор Тафт има такива чудесни препоръки.

— Бен, по-добре се отърви от нея, преди болницата да изпадне в истинска беда, преди да убие някой и друг пациент.

Уолас помисли малко и взе решение.

— Добре. Ще я махна оттук.

Почти цялата сутрин Пейдж бе заета в операционната. Веднага щом се освободи, отиде при д-р Уолас, за да му разкрие подозренията си по отношение на Хари Бауман.

— Бауман ли? Сигурна ли си? Искам да кажа… не виждам признаци за пристрастяване.

— Той не го ползва — обясни Пейдж. — Продава го. Живее като милионер със заплата на стажант- лекар.

Бен Уолас кимна.

— Добре. Ще проверя. Благодаря ти, Пейдж.

Уолас повика началника на охраната Брус Андерсън.

— Май че открихме крадеца на опиати — каза му той. — Искам да следиш внимателно доктор Хари Бауман.

— Бауман ли? — Андерсън се опита да прикрие изненадата си.

Д-р Бауман непрекъснато черпеше охраната с кубински пури и им правеше дребни подаръци. Те всички го обичаха.

— Ако дойде в аптечния пункт, претърсете го на излизане.

— Да, сър.