света.
— Миналата седмица той се завърна от Саудитска Арабия, където оперира краля. Доктор Баркър е мой стар приятел и се съгласи да работи три дни от седмицата тук. За общото благо.
— Фантастично! — възкликна Пейдж.
— Включвам те в неговия екип.
За миг Пейдж изгуби и ума, и дума.
— Аз… не знам какво да кажа. Много съм ти благодарна.
— За теб това е чудесна възможност. Можеш да научиш от него много неща.
— Сигурна съм. Благодаря ти, Джордж. Наистина оценявам шанса, който ми предоставяш.
— Утре сутрин в шест часа отиваш с него на визитация.
— Очаквам с нетърпение този момент.
Думите „очаквам с нетърпение“ изразяваха слабо чувствата й. Да работи с някой като д-р Лорънс Баркър бе нейна мечта. „Какво говоря? Някой като доктор Лорънс Баркър? Има само един доктор Лорънс Баркър.“
Не беше виждала никога снимката му, но си го представяше как изглежда. Сигурно беше висок и красив, със сребристосива коса и тънки, чувствителни ръце. Сърдечен и кротък човек. „Ще работим в тясно сътрудничество — мислеше си Пейдж — и аз ще стана абсолютно незаменима за него. Дали е женен?“
Тази нощ Пейдж сънува еротичен сън. Оперираха голи. Насред операцията д-р Баркър й каза: „Желая те.“ Една сестра помести пациента от операционната маса и д-р Баркър взе Пейдж на ръце, сложи я на масата и се люби с нея.
Тя се събуди, защото падна от леглото.
В шест часа на другата сутрин Пейдж нервно чакаше в коридора на втория етаж със старшия стажант- лекар Джоел Филипс и още петима стажанти, когато към тях устремно се приближи нисичък мъж с кисела физиономия. Вървеше приведен напред, като че ли се бореше със силен вятър.
— За какъв дявол стърчите тук? Да вървим!
На Пейдж й трябваше миг да си възвърне спокойствието. Забърза да настигне групата. Докато крачеха по коридора, доктор Баркър изръмжа:
— Ежедневно имате да се грижите за около тридесет до тридесет и пет пациенти. Очаквам от вас подробни бележки за всеки от тях. Ясно ли е?
— Да, сър — промърмориха в отговор.
Стигнаха до първата палата. Д-р Баркър се спря до леглото на един пациент, мъж над четиридесет години. Дръпнатостта му моментално се изпари. Той докосна нежно рамото на болния и се усмихна.
— Добро утро. Аз съм доктор Баркър.
— Добро утро, докторе.
— Как се чувствате тази сутрин?
— Имам болки в гърдите.
Д-р Баркър прегледа картона и се обърна към д-р Филипс.
— Какво показват рентгеновите снимки?
— Няма промени. Заздравява добре.
— Да направим още една СВС.
Д-р Филипс си записа.
Д-р Баркър потупа мъжа по ръката и се усмихна.
— Операцията е сполучлива. Ще ви изпишем след една седмица. — После изръмжа на стажант- лекарите: — Тръгвайте! Имаме още толкова пациенти за преглед.
„Господи! — помисли си Пейдж. — Не си го представях такъв!“
Следващата пациентка бе много дебела жена, на която бяха вградили пейсмейкър. Д-р Баркър взе картона й.
— Добро утро, мисис Шелби. — Гласът му звучеше успокоително. — Аз съм доктор Баркър.
— Докога ще ме държите тук?
— Ами вие сте толкова чаровна, че бих искал да ви задържа завинаги, само че си имам жена.
Мисис Шелби се изкиска.
— Късметлийка е тя.
Баркър продължаваше да чете картона й.
— Бих казал, че сте почти готова да си вървите у дома.
— Чудесно.
— Ще се отбия да ви видя следобеда.
Лорънс Баркър подбра стажант-лекарите:
— Хайде.
Те послушно се заизнизваха подире му към една частна стая, където лежеше момченце от Гватемала, заобиколено от разтревоженото семейство.
— Добро утро — поздрави д-р Баркър сърдечно. Той прегледа картона на пациента. — Как се чувстваш тази сутрин?
— Добре, докторе.
Д-р Баркър се обърна към Филипс.
— Някаква промяна в електролитите?
— Не, докторе.
— Това е добра новина. — Той потупа момчето по ръката. — Карай така, Хуан.
Майката попита разтревожено:
— Ще се оправи ли момчето ми?
Д-р Баркър се усмихна.
— Ще сторим всичко възможно.
— Благодаря ви, докторе.
Той излезе в коридора, следван от стажантите. Спря се.
— Пациентът има миокардиопатия, нередовно втрисане, главоболие и локализирана едема. Може ли някой от вас, гениите, да ми каже коя е най-срещаната причина за това?
Настъпи тишина. Пейдж се обади колебливо:
— Мисля, че е… наследствено.
Д-р Баркър кимна окуражително. Доволна, Пейдж продължи:
— Предава се… чакайте… — Напрегна се да си спомни. — Предава се през поколение чрез гените на майката. — Тя млъкна зачервена и горда от себе си.
Д-р Баркър я гледа известно време.
— Глупости! Това е болестта на Чагас. Поразява хората от латиноамериканските страни. — Той стрелна Пейдж с отвращение. — Господи! Кой ви е казал, че сте лекар?
Лицето на Пейдж пламтеше.
Изкара визитацията до края като в мъгла. Прегледаха двадесет и четирима пациенти и на Пейдж й се струваше, че д-р Баркър посвети сутринта си да я унижава. Той насочваше въпросите си винаги към нея, проверявайки знанията й. Когато беше права, никога не я хвалеше. Сбъркаше ли, й крещеше. При една от грешките й Баркър се развика:
— Не бих ти позволил да оперираш кучето ми!
Когато най-сетне визитацията свърши, д-р Филипс каза:
— Следобедната визитация ще бъде в два часа. Вземете си визитационните дневници, водете записки за всеки пациент и не пропускайте нищо.
Погледна със съжаление към Пейдж, понечи да изрече нещо, после се извърна и тръгна подир д-р Баркър.
„Не искам никога повече да виждам това копеле!“, помисли си Пейдж.
На другия ден Пейдж беше дежурна. Тичаше от един пациент към друг, опитвайки се трескаво да овладее потока от нещастници, заливащи отделението за бърза помощ.
