В един часа през нощта най-сетне заспа. Не чу предупредителния вой на сирената, когато една линейка наби спирачки пред отделението за бърза помощ. Двама санитари начаса отвориха вратите на линейката, прехвърлиха пациента, който бе в безсъзнание, от носилката на количката и хукнаха към Първа операционна зала.
Персоналът бе предупреден по високоговорителя. Край количката тичаше медицинска сестра, втора чакаше в края на рампата. Шестдесет секунди по-късно пациентът бе преместен от количката на масата за прегледи.
Беше млад и залят с толкова много кръв, че бе трудно да се разбере как изглежда.
Една от сестрите започна да разрязва дрехите му с големи ножици.
— Май всичко му е счупено.
— Кърви като заклано прасе.
— Не усещам пулс.
— Кой е дежурен?
— Доктор Тейлър.
— Извикайте я. Ако побърза, може да го завари жив.
Пейдж се събуди от звъна на телефона.
— Ало…
— Имаме спешен случай в Първа операционна зала, докторе. Не мисля, че ще оживее.
Пейдж седна на кушетката.
— Добре. Идвам.
Погледна часовника си. Един и тридесет посред нощ. Стана със залитане от леглото и тръгна към асансьора.
След няколко минути влизаше в Първа операционна зала. Насред помещението върху масата за прегледи лежеше окървавеният пациент.
— Какво имаме? — попита Пейдж.
— Мотоциклетна катастрофа. Блъснал го автобус. Бил без каска.
Пейдж се приближи към човека, който беше в несвяст, и още преди да види лицето му, някак си разбра. Изведнъж се събуди.
— Сложете го на три системи — нареди тя. — Дайте му кислород. Да изпратят кръв, веднага. Обадете се в регистратурата да кажат кръвната му група.
Сестрата я погледна изненадано.
— Познавате ли го?
— Да — насили се да изрече Пейдж. — Името му е Джими Форд.
Пейдж прокара пръсти по черепа му.
— Има силен оток. Веднага на скенер и рентгенова снимка на главата. Максимални грижи. Искам го жив!
— Да, докторе.
Пейдж прекара следващите два часа, уверявайки се, че прави всичко възможно за Джими Форд. Рентгеновата снимка показа счупен череп, мозъчна контузия, счупена раменна кост и многобройни наранявания. Но всичко трябваше да почака, докато той се стабилизира.
В три и половина Пейдж реши, че за момента не може да предприеме нищо повече. Дишането му се беше подобрило и пулсът му беше по-силен. Тя погледна безпаметното тяло. „Ще имаме половин дузина дечица. Първото момиченце ще кръстим Пейдж. Надявам се, че нямаш нищо против.“
— Извикайте ме, ако настъпят промени — каза тя.
— Не се притеснявайте, докторе — отвърна една от сестрите. — Ще се грижим добре за него.
Пейдж тръгна обратно към дежурната стая. Беше изтощена, но се тревожеше твърде много за Джими, за да заспи.
Телефонът отново иззвъня. Едвам й стигнаха силите да вдигне слушалката.
— Ало.
— Докторе, елате на третия етаж. Веднага. Мисля, че един от пациентите на доктор Баркър има сърдечен пристъп.
— Идвам — отвърна Пейдж.
„Един от пациентите на доктор Баркър.“ Тя си пое дълбоко въздух, стана, залитайки, наплиска лицето си със студена вода и забърза към третия етаж.
Пред стаята чакаше медицинска сестра.
— Става дума за мисис Хиърнс. Като че ли отново има сърдечен пристъп.
Пейдж влезе в стаята.
Мисис Хиърнс бе над петдесетте. Лицето й все още пазеше остатъци от някогашна хубост, но тялото й бе дебело и подпухнало. Тя се държеше за гърдите и стенеше.
— Умирам — повтаряше. — Умирам. Не мога да дишам.
— Всичко ще се оправи — увери я кротко Пейдж. Обърна се към сестрата. — Направихте ли електрокардиограма?
— Тя не ми дава да се докосна до нея. Казва, че е твърде нервна.
— Трябва да направим електрокардиограма — рече Пейдж на пациентката.
— Не! Не искам да умирам. Моля ви, не ме оставяйте да умирам…
Пейдж погледна сестрата.
— Извикайте доктор Баркър. Помолете го да дойде веднага.
Сестрата излезе забързано.
Пейдж притисна слушалката към гърдите на мисис Хиърнс. Ударите на сърцето й се сториха нормални, но не можеше да си позволи да рискува.
— Доктор Баркър ще бъде тук след няколко минути — каза тя на мисис Хиърнс. — Опитайте да се отпуснете.
— Никога не съм се чувствала толкова зле. Толкова ми е тежко на гърдите. Моля ви, не ме оставяйте.
— Няма да ви оставя — обеща й Пейдж.
Докато чакаше д-р Баркър, Пейдж телефонира в интензивното. Състоянието на Джими Форд не се бе променило. Все още беше в кома.
След тридесет минути пристигна д-р Баркър. Очевидно се бе облякъл набързо.
— Какво става? — попита той.
— Мисля, че мисис Хиърнс има втори сърдечен пристъп.
Д-р Баркър застана до леглото.
— Направихте ли електрокардиограма?
— Тя не ни дава.
— Пулс?
— Нормален. Няма треска.
Д-р Баркър постави слушалката на гърба на мисис Хиърнс.
— Поемете дълбоко въздух.
Тя се подчини.
— Отново.
Мисис Хиърнс шумно се оригна.
— Извинете ме — усмихна се тя. — О! Сега е по-добре.
Той я погледна внимателно.
— Какво вечеряхте, мисис Хиърнс?
— Хамбургер.
— Само хамбургер ли? Един?
— Два.
— Нещо друго?
— Ами нали знаете… лук и пържени картофи.
