Лекарки

— Махай се.

Усмивката бавно угасна.

— Какво?

Пейдж стана.

— Искам да се махнеш оттук.

Той не разбра.

— Къде искаш да ида?

— Няма да ти кажа — отвърна Пейдж, — защото ще се обидиш.

След като Алфред си отиде, Пейдж потъна в мисли. Кет беше права. Тя се бе вкопчила в един призрак. „Да помагам на онези невежи диваци, вместо да натрупам тук куп пари… Петстотин хиляди долара годишно!“

„Ето значи в какво се бях вкопчила“, помисли си Пейдж в почуда. Би трябвало да бъде потисната, но вместо това се усещаше приповдигната. Изведнъж се почувства свободна. Сега знаеше какво иска.

Отиде до телефона и набра номера на Джейсън.

— Ало?

— Джейсън, обажда се Пейдж. Спомняш ли си, че ми разказа за къщата си в Ной Вели?

— Да…

— Бих искала да я разгледам. Свободен ли си тази вечер?

Джейсън каза тихо:

— Ще ми обясниш ли какво става, Пейдж? Много съм объркан.

— Аз съм обърканата. Мислех, че обичам един човек, когото познавам отдавна, но той вече не е същият. Сега знам какво искам.

— Да?

— Искам да разгледам твоята къща.

Ной Вели беше като от друг век — живописен оазис в сърцето на един от най-космополитните градове в света.

Къщата на Джейсън бе негово олицетворение — непретенциозна, спретната и чаровна. Той разведе Пейдж навсякъде.

— Ето всекидневната, кухнята, банята за гости, кабинета. — Погледна я и каза: — Спалнята е на горния етаж. Искаш ли да я видиш?

— Много — отвърна Пейдж тихо.

Заизкачваха се по стълбите. Сърцето на Пейдж биеше лудо. Онова, което ставаше, бе неизбежно. „Би трябвало да усетя още от самото начало“, помисли си тя.

Пейдж не разбра кой направи първата стъпка, но изведнъж те се прегърнаха, устните на Джейсън се притиснаха към нейните и това й се стори най-естественото нещо в света. С внезапно нетърпение започнаха да се събличат един друг. После се намериха в леглото и той започна да я люби.

— Господи — прошепна. — Обичам те.

— Знам — подразни го Пейдж. — Още от мига, когато ти казах да си облечеш бяла престилка.

След като свършиха, Пейдж му прошепна:

— Бих искала да остана тук тази нощ.

— Няма ли да ме мразиш на сутринта? — усмихна се Джейсън.

— Обещавам.

Цяла нощ разговаряха… любиха се… пак разговаряха. Сутринта му приготви закуска.

— Не знам как извадих такъв късмет, но ти благодаря — каза Джейсън, докато я наблюдаваше.

— Аз съм късметлийката — отвърна Пейдж.

— Знаеш ли какво? Не съм получил отговор на предложението си.

— Ще го получиш днес след обяд.

Следобед в кантората на Джейсън пристигна куриер с плик. Вътре беше картичката, която й бе изпратил с модела на къщата.

Моя [ ]

Наша [x]

Моля попълни.

26

Лу Динето бе готов за изписване. Кет отиде в стаята да си вземе довиждане. Райно и Шадоу бяха там. Когато Кет влезе, Динето се обърна към тях и рече:

— Разкарайте се.

Тя ги проследи с очи, докато напускаха стаята.

— Длъжник съм ти — каза Динето, като я погледна.

— Нищо не ми дължите.

— На толкова ли оценяваш живота ми? Чух, че ще се омъжваш.

— Точно така.

— За лекар.

— Да.

— Е, кажи му да се грижи добре за теб или ще си има работа с мен.

— Ще му кажа.

Помълча малко.

— Съжалявам за Майк.

— Ще се оправи — отвърна Кет. — Поговорих с него надълго и нашироко. Ще се оправи.

— Добре. — Динето измъкна дебел кафяв плик. — Малък сватбен подарък за теб.

Кет поклати глава.

— Не. Благодаря.

— Но…

— Пазете се.

— И ти също. Знаеш ли какво? Ти си наистина стабилна. Ще ти кажа нещо, което искам да запомниш. Ако някога ти потрябва услуга… каквато и да било… обърни се към мен. Чуваш ли ме?

— Чувам.

Тя знаеше, че говори сериозно. Знаеше също, и че никога нямаше да се обърне към него.

През следващите седмици Пейдж и Джейсън разговаряха по телефона по три-четири пъти на ден и прекарваха заедно нощите, в които тя не беше дежурна.

Болницата бе по-натоварена от обикновено. Пейдж имаше тридесет и шест часово дежурство и не можеше да си поеме дъх от спешни случаи. Едва бе затворила очи в дежурната стая, и я събуди остър телефонен звън.

Тя допря сънено слушалката до ухото си.

— Ало?

— Доктор Тейлър, бихте ли дошли в стая 422, веднага?

Пейдж се опита да си избистри мозъка. „Стая 422. Един от пациентите на д-р Баркър. Ланс Кели.“ Току-що му бяха сменили митралната клапа. „Нещо трябва да е станало.“ Пейдж се смъкна, залитайки, от кушетката и излезе в празния коридор. Реши да не чака асансьора. Изтича нагоре по стълбите. „Може би просто сестрата е нервна. Ако е нещо сериозно, ще повикам доктор Баркър“, помисли си тя.

На пациента не му достигаше въздух и той стенеше. Сестрата се обърна към Пейдж с облекчение.

— Не знаех какво да направя, докторе. Аз…

Пейдж бързо се приближи към леглото.

— Ще се оправите — каза окуражително. Хвана китката му с два пръста. Пулсът му прескачаше лудо.