Лекарки

Митралната клапа нещо не беше в ред.

— Да му дадем успокоително — предложи Пейдж.

Сестрата й приготви спринцовка и Пейдж направи венозна инжекция. После рече:

— Кажете на старшата сестра да събере операционен екип, веднага. И повикайте доктор Баркър!

След петнадесет минути Кели беше на операционната маса. Екипът се състоеше от две операционни сестри, помощник-хирургическа сестра и двама стажант-лекари. В ъгъла насреща бе качен високо монитор за сърдечната дейност, ЕКГ и кръвното налягане.

Влезе анестезиологът и на Пейдж й се дощя да наругае. Повечето анестезиолози в болницата бяха опитни лекари, но Хърман Кох бе изключение. Пейдж бе работила с него и преди и се опитваше по възможност да го избягва. Не му се доверяваше. Сега нямаше избор.

Наблюдаваше го как прикрепя тръба към гърлото на пациента, докато тя разгръщаше чаршафа с отвора и го поставяше върху гърдите му.

— Подай през шийната вена — каза Пейдж.

— Добре — кимна Кох.

— Какъв е проблемът? — попита един от стажант-лекарите.

— Вчера доктор Баркър подмени митралната клапа. Мисля, че се е скъсала. — Пейдж погледна към д-р Кох. — Заспа ли?

Кох кимна.

— Спинка като у дома си.

„Де и ти да беше там“, помисли си Пейдж.

— Какво използваш?

— Пропофол.

— Добре.

Пейдж следеше как свързваха Кели с апарата сърце-бял дроб, за да може да му направи сърдечно- белодробен байпас. Провери данните от мониторите на стената. Пулс 140… кислородно насищане 92 процента… кръвно налягане 80 на 60.

— Да започваме — каза.

Пейдж пристъпи под горещата бяла 1100-ватова светлина и се обърна към операционната сестра.

— Скалпел, моля…

Операцията започна.

Пейдж отстрани теловете по гръдната клетка от операцията предния ден. После направи разрез от долната част на гушата до долния край на гръдната кост, а един от стажант-лекарите попиваше кръвта с марля.

Внимателно проряза слоевете тлъстина и мускули, докато не се показа неритмично тупкащото сърце.

— Ето го проблема — каза Пейдж. — Перфорирало предсърдие. Около сърцето се събира кръв и го притиска. — Погледна монитора на стената. Налягането бе паднало опасно.

— Увеличете притока — нареди тя.

Вратата на операционната се отвори и влезе Лорънс Баркър. Застана отстрани, наблюдавайки какво става.

— Доктор Баркър, искате ли да… — понечи да попита Пейдж.

— Това е ваша операция.

Тя хвърли бърз поглед към Кох.

— Внимавай. По дяволите, ще му предозираш упойката! Намали!

— Но аз…

— Налягането му пада!

— Какво искаш да направя? — попита Кох безпомощно.

„Би трябвало да знаеш“, помисли си Пейдж сърдито.

— Дай лидокаин и епинефрин! Веднага! — изкрещя тя.

— Добре.

Пейдж гледаше как Кох взима спринцовката и инжектира интравенозно пациента.

Единият от стажант-лекарите погледна монитора и извика:

— Кръвното налягане пада.

Пейдж се бореше трескаво да спре потока от кръв. Обърна се към Кох.

— Твърде много подаваш! Казах ти да…

Ритъмът на сърдечната дейност на монитора изведнъж стана хаотичен.

— Господи! Нещо не е наред!

— Дайте дефибрилатора! — извика Пейдж.

Помощник-хирургическата сестра посегна за дефибрилатора на количката, отвори две стерилни лопатки и ги включи. Натисна копчетата да ги зареди и след десет секунди ги подаде на Пейдж.

Тя взе лопатките и ги постави точно над сърцето на Кели. Тялото на Кели подскочи и се отпусна.

Пейдж опита пак, карайки го със силата на волята си да се върне към живот, да задиша отново. Нищо. Сърцето остана безжизнено, мъртъв, безполезен орган.

Пейдж беше бясна. Нейната част от операцията беше успешна. Кох бе предозирал упойката.

Докато Пейдж се мъчеше с дефибрилатора за трети безплоден път да съживи тялото на Ланс Кели, д-р Баркър се приближи към операционната маса и й каза:

— Ти го уби.

27

Джейсън бе на съвещание във връзка с един проект, когато секретарката му съобщи:

— Търси ви доктор Тейлър. Да й кажа ли, че ще й се обадите по-късно?

— Не. Свържете ме. — Той взе слушалката. — Пейдж?

— Джейсън… имам нужда от теб! — Тя ридаеше.

— Какво се е случило?

— Можеш ли да дойдеш в апартамента?

— Разбира се. Идвам веднага. — Той стана. — Закривам съвещанието. Ще продължим утре сутринта.

След половин час Джейсън позвъни на вратата. Пейдж отвори и се хвърли на врата му. Очите й бяха зачервени от плач.

— Какво е станало? — попита Джейсън.

— Ужасно е! Доктор Баркър ми каза, че аз… че съм убила един пациент, а честна дума, вината… вината не беше моя! — Гласът й пресекна. — Не мога да издържам повече на неговите…

— Пейдж — продума Джейсън нежно, — казвала си ми колко е злобен. Явно такъв му е характерът.

Пейдж поклати глава.

— Не е само това. Опитва се да ме принуди да напусна от деня, в който започнах работа с него. Джейсън, ако беше лош лекар и смяташе, че за нищо не ставам, нямаше толкова да ме е грижа, но той е блестящ. Трябва да уважа мнението му. Просто не мисля, че съм достатъчно добра.

— Глупости — рече Джейсън сърдито. — Разбира се, че си добра. Всички, с които съм говорил, твърдят, че си чудесен лекар.

— Не и Лорънс Баркър.

— Забрави за Баркър.

— Ще забравя — каза Пейдж. — Напускам болницата.

Джейсън я прегърна.

— Пейдж, знам, че обичаш професията си твърде много, за да се откажеш от нея.

— Няма да се откажа. Просто не искам да виждам повече тази болница.

Джейсън извади носна кърпа и й избърса сълзите.

— Съжалявам, че те занимавам с тия неща — подсмъркна Пейдж.