— Та нали за това са бъдещите съпрузи?
Тя се опита да се усмихне.
— Харесва ми как звучи. — Пейдж си пое дълбоко дъх. — Сега се чувствам по-добре. Благодаря ти, че поговори с мен. Телефонирах на доктор Уолас и му казах, че напускам. Сега отивам в болницата да се срещна с него.
— Ще се видим за вечеря.
Пейдж вървеше по болничните коридори, знаейки, че й е за последен път. Чуваха се познатите шумове от бързащи в различни посоки хора. Болницата бе станала за нея повече от дом, а тя не го бе съзнавала. Сети се за Джими и Чан и всички чудесни лекари, с които бе работила. Миличкият Джейсън, който обикаляше с нея на визитация с бяла престилка. Мина покрай кафенето, в което те с Хъни и Кет бяха закусвали стотици пъти, и покрай лекарската стая, където се опитаха да направят сбирка. Всичко тук навяваше толкова много спомени. „Ще ми липсва — помисли си Пейдж, — но отказвам да работя под един и същи покрив с това чудовище.“
Тя стигна до кабинета на д-р Уолас. Той я чакаше.
— Трябва да ти кажа, че телефонното ти обаждане ме изненада, Пейдж! Твърдо ли си решила?
— Да.
Бенджамин Уолас въздъхна.
— Добре. Преди да си тръгнеш, доктор Баркър би искал да поговорите.
— И аз искам. — Целият натрупан у Пейдж гняв изби на повърхността.
— Той е в лабораторията. Е… късмет.
— Благодаря.
Пейдж се запъти към лабораторията. Д-р Баркър разглеждаше под микроскоп някакви плаки.
— Научих, че възнамерявате да напуснете болницата.
— Вярно е. Най-сетне се осъществи желанието ви.
— И какво е то? — попита д-р Баркър.
— Искахте да напусна от първия миг, когато ме видяхте. Е, успяхте. Не мога повече да се боря с вас. Когато ми казахте, че съм убила пациента ви… — гласът на Пейдж пресекна — реших, че сте садистично и безсърдечно копеле и че ви мразя.
— Седнете — процеди д-р Баркър.
— Не. Нямам какво повече да ви кажа.
— Аз обаче имам. Коя, по дяволите, мислите, че сте?… — Той изведнъж спря и започна да се задъхва, Докато Пейдж го гледаше потресена, Баркър се хвана за сърцето и се свлече на стола, с лице, изкривено на една страна, и ужасно провиснала уста.
Пейдж се втурна към него.
— Доктор Баркър! — Грабна телефона и изкрещя: — Червен код! Червен код!
— Получил е масивен удар. Твърде рано е да се каже дали ще се измъкне жив — заключи д-р Питърсън.
„Вината е моя — помисли си Пейдж. — Аз исках да умре.“ Чувстваше се ужасно.
Тя се върна отново при Бен Уолас.
— Съжалявам за случилото се — каза. — Той беше добър лекар.
— Да. Жалко. Много жалко… — Уолас я погледна внимателно. — Пейдж, ако доктор Баркър не може да практикува повече, би ли размислила да останеш?
Пейдж се поколеба.
— Да. Разбира се.
28
На картона му пишеше: „Джон Кронин, бял, мъж, възраст: 70 години. Диагноза: сърдечен тумор.“
Пейдж още не бе виждала Джон Кронин. По график трябваше да му се направи операция на сърцето. Влезе в стаята му с една сестра и един щатен лекар. Усмихна се сърдечно и каза:
— Добро утро, мистър Кронин.
Току-що го бяха екстубирали и около устата му имаше следи от лейкопласт. Над главата му висяха банки на четири системи и тръбичките отвеждаха съдържанието им към лявата му ръка.
Кронин погледна Пейдж.
— Коя, по дяволите, сте вие?
— Аз съм доктор Тейлър. Ще ви прегледам и…
— Как ли пък не! Не ме докосвайте със скапаните си лапи. Защо не ми изпратят
Усмивката на Пейдж се стопи.
— Аз съм сърдечносъдов хирург. Ще направя всичко възможно, за да оздравеете.
—
— Точно така. Аз…
Джон Кронин се извърна към стажант-лекарката и каза:
— За Бога, това ли е най-доброто, което може да предложи тази болница?
— Уверявам ви, доктор Тейлър е високо квалифицирана — намеси се щатният лекар.
— Квалифицирана е колкото задника ми.
Пейдж попита сковано:
— Може би предпочитате да си доведете собствен хирург?
— Нямам такъв. Не мога да си позволя услугите на тези скъпо платени шарлатани. Всички лекари сте еднакви. Интересуват ви само парите. Хич не ви е еня за хората. Ние за вас сме просто парчета месо, нали?
Пейдж се мъчеше да се овладее.
— Разбирам, че в момента сте разстроен, но…
— Разстроен ли? Просто защото ще ми разрежете сърцето? — Той крещеше. — Знам, че ще умра на операционната маса. Ще ме убиете и се надявам да ви осъдят за предумишлено убийство!
— Достатъчно — каза Пейдж.
Той й се ухили злобно.
— Няма да се отрази добре на репутацията ви, ако умра, нали, докторе? Може би ще ви
Пейдж усети, че диша тежко. Обърна се към сестрата.
— Искам ЕКГ и пълни химически изследвания. — Погледна Джон Кронин и излезе от стаята.
Когато след час се върна с резултатите, той вдигна очи.
— О, кучката пристигна.
Пейдж оперира Джон Кронин в шест часа на другата сутрин.
В мига, в който го отвори, разбра, че няма надежда. Основният проблем не беше сърцето. Имаше признаци на меланома.
Стажант-лекарят възкликна:
— Божичко! Какво ще правим?
— Ще се молим да не живее дълго.
Когато Пейдж излезе от операционната, в коридора я чакаха една жена и двама мъже. Жената бе на тридесет и няколко години. Имаше яркочервена коса и твърде много грим и лъхаше на тежък евтин парфюм. Беше облечена в тясна рокля, подчертаваща съблазнителната й фигура. Мъжете бяха над четиридесетте, и двамата с червени коси. Заприличаха й на циркова трупа.
Жената се обърна към Пейдж.
— Вие ли сте доктор Тейлър?
