Йежи Шеверски
Картите на госпожица Барлов
или Убийство по английски
— Сигурно съм сбъркала — каза госпожица Барлов и нейните невероятно чевръсти пръсти замряха. Тя не постави на масата идващата наред карта.
— Чакай, мила — заинтересува се леля Джейн и се наведе над подредените карти. — Ами да! Всичко излиза! Ас пика, над него деветка пика, а ти току-що сложи отстрани десетката…
— Сигурно съм сбъркала — упорито повтори госпожица Барлов и сви устни. — Хайде да започнем отначало. —- Тя събра картите с енергично движение. — Впрочем днес нямам настроение за гледане…
Но от леля Джейн човек не можеше да се отърве така лесно.
— Мила — викна тя, — та нали това значи смърт! Винаги си казвала, че ако тези три карти се подредят така… Ти просто не искаше да ме плашиш, нали, Петриша?
— Сбърках, Джейн — сухо й възрази госпожица Барлов. — Сега си спомням, че като подреждах втория ред, се прехвърлих…
Леля Джейн не отстъпваше.
— Не говори така, Петриша. Всичко беше подредено както трябва. Ако човек вярва на картите, това подреждане означава, че…
Леля явно взе много присърце тази история, затова сметнах за необходимо да се намеся:
— Не бива да се разбират буквално тези неща…
— Именно! — загърмя старческият бас на вуйчо Арчибалд. — Всичко това са страхотни глупости. Празни дрънканици, с извинение. Когато през май 1936 година служех в Мендълей, при мен дойде един такъв тъмнокож тип, за когото казваха, че можел да предсказва бъдещето… Момент, това май че беше през 1937 година в Рангун…
Заплашваше ни сериозна опасност. Когато вуйчо Арчибалд започнеше да реди своите спомени, обикновено ни осъждаше да изслушваме някаква безкрайна история, в която различните нишки бяха безупречно свързани една с друга. Трябваше да я избегнем. Прекъснах го любезно, но категорично:
— Както винаги, ти си прав, вуйчо. Не бива да се приемат сериозно гаданията и предсказанията. Впрочем гледането на карти е само приятно развлечение през дългите вечери. Нищо повече.
— О, нима? — попита иронично госпожица Бар-лов и пак сви тънките си устни. — Разбира се, преди малко просто сбърках при подреждането на картите. Но моите предсказания обикновено се сбъдват, младежо. Ще се убедите сам, когато някой път ви хвърля карти.
— Ще ви бъда извънредно признателен — усмихнах се широко.
— Изобщо всички гледания и врачувания са изключително интересни, макар и все още неизяснени от науката — намеси се мълчащият до този момент братовчед Джеймз. — Наистина ясновидството не може да бъде обяснено по никакъв рационален начин, обаче има много конкретни случаи, когато са се сбъдвали дори най-странните предсказания…
— Ти си бил ужасно суеверен — обади се братовчедката Джослин, която също беше мълчала досега. — Чувала съм, че автомобилните състезатели се страхуват от черни котки и отказват да стартират в петък. Но не съм предполагала, че и ти вярваш в подобни щуротии.
В гласа на Джослин имаше нотка на презрителна ирония и за моя искрена радост братовчедът Джеймз страшно се изчерви. Аз изобщо не обичам Джеймз, но особено ми е .неприятно да го гледам как се блещи в Джослин. Тя е прекалено хубава и прекалено интелигентна за него.
— Но, мила — започна да се оправдава непохватно, — разбира се, че не съм суеверен. Исках само да кажа, че в известни случаи…
— И все пак вярваш — засмя се Джослин. — Ето, нека леля сама прецени — не е ли смешно? Нашият демон на скоростта, наречен от вестникарите „сребрист метеор на състезателните писти“, вярва във врачуването на карти, гледа си на кафе, плюе три пъти, като види паяк, и се хваща за копче, ако срещне коминочистач…
— Стига сте се дразнили! — решително я прекъсна леля. — Никак не ми е приятно да се заяждаш с Джеймз. Той, горкичкият, е толкова безпомощен и не умее да се брани.
След тези думи Джеймз поруменя още повече и съвсем си глътна езика.
Госпожица Стела Уебстър, секретарката на генерал Арчибалд, се приведе към вуйчо и тихичко му прошепна нещо. Изведнъж вуйчо се изкашля шумно, остави чашата си и рече:
— Е, аз смятам, че е време да привършваме. Ако позволиш, сестро — той сведе глава към леля Джейн, — ние ще се върнем в моя кабинет. Имаме още много работа, е… е… със Стела. Искам днес да завършим най-сетне четвърти раздел.
От няколко месеца вуйчо Арчибалд записваше с помощта на госпожица Стела своите спомени от кампанията в Бирма. Той беше командувал една от дивизиите, взели участие в тази кампания, и от години все повтаряше, че поради пълната некомпетентност и недостатъчната професионална подготовка на всички автори, писали досега за тези военни действия, той ще бъде принуден в интерес на истината да грабне перото. Никой не приемаше сериозно тези закани. Оказа се обаче, че не сме дооценили стария воин. Преди пет месеца в Менър фарм се появи госпожица Стела Уебстър и за ужас на леля Джейн животът в нейния дом се превърна в истински ад.
Генерал Арчибалд Кроун се оказа изключително работоспособен мемоарист. Би могло да се предполага, че писането на мемоари, и то с помощта на квалифицирана секретарка, ангажира само автора. Не, на практика всичко излезе по-различно. Леля Джейн и нейната вярна приятелка Петриша Барлов също бяха използувани най-активно като спомагателна сила. Възлагаха им се най-разнообразни поръчения, най-често от библиографско естество. Вуйчо просто им връчваше по няколко дебели тома и най-спокойно им възлагаше да издирят интересуващата го информация, която обикновено липсваше в тях. От спокойния, установен от години монотонен живот в Менър фарм, към който двете възрастни дами бяха силно привързани, не остана и следа.
Вуйчо Арчибалд закъсняваше за закуска, престана да се преоблича за вечеря и неведнъж се случваше да събужда посред нощ прислужничката или готвачката, за да му приготви кафе или чай.
Леля въздъхна и погледна към големия часовник с пищни орнаменти, поставен върху камината. Беше едва пет и двадесет. От незапомнени времена но това време в Менър фарм все още се пиеше чай.
— Разбира се, Арчибалд — отвърна язвително леля Джейн, — щом нашата компания ти е скучна, никой не може да те задържи тук насила.
— Ти много добре знаеш, Джейн — пламна генералът, надигайки се от масата, — че работата е съвсем друга. Зове ме дългът. Дългът, който аз сам си наложих и който трябва да изпълня. Да вървим, Стела.
Госпожица Стела бързо стана. Тя носеше очила и имаше дълго, конско лице със стърчащи напред зъби. Трудно беше да се определи възрастта, й. Вероятно беше по-млада, но можеше да й се дадат и четирийсет.
Двамата излязоха.
Леля Джейн вдигна рамене:
— На стари години Арчибалд става абсолютно непоносим.
Госпожица Барлов се усмихна резервирано:
— Всички мъже са такива, Джейн — тя изговаряше думата „мъже“ по специфичен начин, сякаш ставаше дума не за половината от човешкия род, а за някакъв извънредно неприятен вид насекоми, — не бива да му обръщаш внимание.
— Знам, Петриша. И все пак понякога трудно го издържам. Арчибалд трябва да се съобразява с моето здравословно състояние. Той знае, че всяко вълнение може да ме убие. Доктор Браун ми забрани да се тревожа за каквото и да било.
— Лельо, ти трябва да отидеш при друг лекар — намесих се аз. — Доктор Браун е само обикновен селски лекар, без кой знае каква практика. Трябва да се посъветваш с някой от кардиолозите на Харли стрийт.
Джослин ме подкрепи:
— Харолд е прав. Не трябва да оставаш без сериозни лекарски грижи, лельо. А този невероятен доктор Браун умее да лекува само хрема.
— Скъпи мои — усмихна се леля, —- аз съм вече прекалено стара, за да сменям лекаря си. Доктор Браун
