— Ще му избягаме.
— Не съм кой знае колко силна в бягането. В училище имах двойки по физкултура.
— Ще се справим. Ще те науча да бягаш.
Излязохме в коридора. След като тя затвори вратата на стаята си, потънахме в мрак.
— Колко е тъмно…
— Тъмнината си има и добри страни — така ще мога да те закрилям и пазя от страшните неща т- рекох, докато я прегръщах деликатно и я притисках до себе си.
— Харолд — прошепна Джослин, — дръж се сериозно!
Но не направи и най-малък опит да се освободи, затова я прегърнах още по-силно и я целунах. С дълга-дълга целувка, почти като на филм. Откъснахме се един от друг леко задъхани.
— Хайде, Джоси. Да вървим в градината… Обаче до градината не стигнахме. Успяхме да
направим: само няколко крачки и застинахме като истукани’ от страхотния трясък, който се разнесе иззад вратата на библиотеката.
— Какво беше това? — попита Джослин уплашено.
— Не знам, Джоси. Нещо е станало в библиотеката. Трябва да отидем да видим. Там е леля Джейн!
Изтичахме до библиотеката. Пипнешком намерих и натиснах дръжката на вратата. Вътре беше тъмно. Завъртях ключа. Студената електрическа светлина освети всички кътчета. Прозорецът към градината беше .широко отворен. На пода, близо до неостъкления стелаж, лежеше леля Джейн. Около нея бяха разпилени двадесетина книги, на корема й имаше една разтворена с кориците нагоре книга, а в конвулсивно стиснатите пръсти на дясната и ръка — някакво пъстроцветно томче.
— Господи! — викна Джослин. — Господи!
Тя искаше да изтича към леля, но аз я спрях, като стиснах силно ръката й и заявих категорично:
— Почакай, Джоси. Аз ще видя.
Подчини се. Приближих се до леля. Приклекнах. Докоснах ръката й над китката и потърсих пулса. След това приближих ухото си до гърдите й, послушах и вдигнах глава. Погледнах Джослин.
Беше живо олицетворение на уплахата.
— Станало е нещастие, Джоси — изрекох тихо. Нима тя…
— Да. Леля е мъртва.
— Господи! Трябва да я спасяваме!
— Късно е вече, мила.
Изправих се от неудобното положение, в което бях, и се огледах наоколо.
— Изтичай веднага при вуйчо Арчибалд. Нека се обади на доктор Браун. Само че му го кажи по- тактично. Такива стресове на неговата възраст…
Джослин сериозно кимна. Вече се беше овладяла. „Момиче на място“ — помислих си.
Джослин излезе и за няколко минути аз останах сам с мъртвата. Внимателно се вгледах в книгата, която тя стискаше в изстиналите си пръсти. Беше евтино джобно издание на „Убийството на Роджър Акройд“ от Агата Кристи. Огледах още веднаж пялото помещение и излязох в коридора.
А после се започна една, не е за разправяне. Събраха се всички. От изпънатата военна стойка на вуйчо Арчибалд нямаше и помен. Внушителните му бели мустаци бяха увиснали безпомощно и представляваха твърде жалка гледка. Ръцете му се тресяха. Джеймз изглеждаше уплашен до смърт. Като го гледаше човек, трудно можеше да предположи, че този младеж е в действителност смел автомобилен състезател, който за частици от секундата взема на пистата решения на живот и смърт. Прислужничката Кейт хлипаше шумно и провлечено, а старата готвачка — за разнообразие — подсмърчаше тихо и жално. Джослин се владееше, но беше много бледа. Хапеше нервно устни и очевидно малко й трябваше, за да избухне в истеричен плач.
Само двама души бяха запазили спокойствие. Госпожица Уебстър и госпожица Барлов. Що се отнася до госпожица Уебстър, нищо чудно — още на пръв поглед тази квалифицирана секретарка правеше впечатление на особа, която само солидно земетресение може да извади от релсите. Затова пък поведението на госпожица Барлов беше направо възмутително. Нима така трябваше да се държи тя при смъртта на своята най-близка приятелка, под чийто покрив беше прекарала повече от тридесет години? Черните й очи проучваха ситуацията с проницателен поглед. Носът й, закривен и заострен като кука, потръпваше лекичко, сякаш душеше нещо. Изобщо не беше разстроена, а само изглеждаше леко възбудена от изключителното положение. Мълчеше. Впрочем всички останали също мълчаха. Чуваше се само плачът на прислужничката и готвачката.
Пръв заговори вуйчо Арчибалд:
— Не разбирам какво е станало…
Госпожица Барлов го погледна внимателно. Тънките й устни се разтвориха, като че искаше да каже нещо, но после се отказа. Тогава се обади Джослин. Гласът й беше тих, едва доловим:
— Станало е това, от което леля се страхуваше и за което я предупреждаваше доктор Браун… Умряла е като баща си…
Счетох за необходимо да се намеся:
— Естествено, трябва да почакаме да дойде доктор Браун. Но мисля, че Джоси има право. Леля непрекъснато говореше, че при нейното сърце всяко стряскане може да бъде фатално. Тя се е опитала да издърпа една книга от най-горния рафт — показах шареното томче в ръката й, — а по неизвестна причина книгите са се строполили върху нея. Това е било толкова внезапно и неочаквано, че…
Госпожица Барлов огледа книгата в ръката на леля Джейн и се приближи до стелажа. Повдигна се на пръсти й се опита да надзърне на най-горния рафт, но не успя, защото беше доста ниска. После се обърна към нас и заяви:
— Изобщо не разбирам как е могло да се случи подобно нещо…
Аз побързах да й обясня:
— Понякога се случва. Ако книгите са наслагани нагъсто и рязко се издърпа една от тях, заедно с нея могат да паднат и съседните.
Госпожица Барлов ме погледна хладно:
— Ами това е ясно като бял ден, младежо, но аз имам пред вид нещо съвсем друго.
Не разбрах какво има пред вид госпожица Барлов, защото горкичката Джослин, която до този момент се държеше много мъжки, неочаквано се разплака. Тръгнах към нея, но госпожица Уебстър ме изпревари. Тя грижовно прегърна Джослин и я заведе да седне на креслото.
— Успокой се, мила, от плача полза няма… — и се обърна към разплаканата прислужничка: — Кейт, ако обичаш, веднага престани да цивриш. и донеси на госпожица Джослин чаша горещ чай. Нищо не успокоява човека така добре, както чаша добър чай.
Последното твърдение беше отправено към всички присъствуващи. Лично аз смятах, че глътка уиски ще се отрази на Джослин много по-добре, но предпочетох да не противореча на енергичната госпожица Уебстър. Кейт на секундата престана да реве, а и Джослин мъничко се поуспокои. Изтри сълзите си и започна да разказва:
— Извинявам се за държането си… но… беше направо кошмарно… Тъкмо бяхме с Харолд в коридора, на няколко крачки от библиотеката, и… изведнъж… ужасният шум от тези книги… Изтичахме с Харолд… Най- напред не можахме да видим нищо, беше тъмно, но Харолд запали лампата и тогава… — Тя отново заплака.
Госпожица Уебстър майчински се наведе над нея, вуйчо Арчибалд измърмори нещо под носа си, а госпожица Барлов, която през цялото време се въртеше из библиотеката, изведнъж замръзна като ловджийско куче, подушило дивеч.
— Аха, значи, така е било — изрече тя полугласно. — С това поне едно нещо се изяснява. Но, общо взето, цялата история става още по-странна…
Запомних думите на госпожица Барлов, но не им придадох кой знае какво значение. Недооцених госпожица Петриша.
Доктор Браун пристигна след един час. Дребно, разтреперано старче в костюм с тютюнев цвят и със старомодна лекарска чанта в ръка. Джослин, изпила сума чаши силен чай, лежеше в леглото си. Госпожица Стела Уебстър беше поела управлението на дома в свои ръце и енергично и строго даваше нареждания на прислугата. Госпожица Барлов и Джеймз изчезнаха някъде, затова само аз и вуйчо присъствувахме при
