— Здравей, Джоси! Мога ли да приседна до теб?
Приближих се, без да бързам, а Джослин обърна към мен посърналото си лице и едва-едва се усмихна.
— Разбира се, Харолд, заповядай.
Седнах и замълчах. Тя ме гледаше любопитно и явно чакаше аз да започна разговора. Най-накрая се осмелих:
— Знаеш ли, Джоси, отдавна исках да си поговорим сериозно…
Очите й не промениха израза си.
— Така се случи, че не сме се виждали няколко месеца. През това време мислих много за теб. Исках да ти кажа. тези неща още вчера, но смъртта на леля обърна всичко с краката нагоре…
Тя пак не каза нищо.
— Разбирам, че след вчерашните преживявания едва ли ще имаш огромно желание да слушаш моите признания, но все’ пак ще рискувам. Просто искам да те попитам нещо…
— Слушам те, Харолд — отвърна Джослин тихичко и това ми придаде смелост.
Изтърсих на един дъх:
— Искаш ли да станеш моя жена?
Не отговори. Чуваше се само жуженето на пчелите. Не я гледах, бях вперил поглед в едно смешно бръмбарче, което тласкаше пред себе си по пясъчната алея малко черно топче. След малко рекох:
— Добре де, знам, че съм страшно нетактичен, че трябваше да изчакам с предложението си подходящ момент, а не да ти досаждам сега, когато си толкова изнервена, че трябваше да дойда с букетче цветя, с пръстен… По дяволите! Постъпих глупаво, Джоси! Като последен идиот…
— Не, Харолд, не е така. Напротив, много се радвам. Разбира се, че искам да стана твоя жена…
Едва сега се обърнах към нея. Тя се усмихваше с онази своя неповторима усмивка, която толкова харесвах у нея. Прегърнах я и започнах да й говоря. За живота, който ще й създам, за научната кариера, която ме чака; заявих, че съм в навечерието на важно откритие в областта на екологията, че тя трябва веднага да напусне своята отвратителна работа в Челси и че нашият живот от днес нататък ще бъде низ от щастливи и радостни събития. Тя почти не се обаждаше, но ме слушаше с видимо удоволствие и внимателно. Няколко пъти дори се усмихна, когато й рисувах картини от бъдещото ни сватбено пътешествие. Разговаряхме така около два часа и аз с радост установих, че Джослин вече няма вид на смазано от съдбата момиченце. И тогава на другия край на алеята се появи Джеймз. Той веднага ни забеляза и тръгна към нас. Видя, че държа ръката на момичето, и това определено не му хареса.
— Харолд — успя да ми прошепне Джослин, — нека засега да не казваме на другите. Ще обявим годежа след погребението на леля.
Кимнах с разбиране и пуснах ръката й.
Макар и неканен, Джеймз приседна до нас и се опита твърде несръчно да завърже разговор. Ние отговаряхме от немай-къде, но в края на краищата отново се върнахме към вчерашния трагичен случай и към сутрешното изявление на госпожица Барлов.
— Изобщо не разбирам накъде бие тази вещица — оплака се Джеймз, — нима тя сериозно допуска, че някой от нас… И по какъв начин този някой би могъл да предизвика смъртта на леля? Като я уплаши или как?
— Никой не е можел да я уплаши! — твърдо му възрази Джослин. — Нали леля е била сама в библиотеката. И двамата с Харолд чухме как паднаха тези проклети книги. Влязохме там след петнайсетина секунди…
— И аз чух шума от падането им — призна си Джеймз. — По това време бях в градината, близо до къщата. Прозорецът на библиотеката беше широко отворен. Чух адски трясък и докато се чудех какво може да е станало, лампата в библиотеката светна и чух гласове.
— Това сме били ние — отсякох аз. — А какво направи после?
— Тръгнах към входната врата. След няколко минути срещнах в коридора чичо Арчибалд и Джоси. От тях разбрах какво се е случило.
— Разказа ли всичко това на госпожица Барлов?
— Да, тя още вчера ме разпита подробно. Тази кошмарна вещица не мирясва дори пред лицето на смъртта. Ще се пукне от любопитство.
— С една дума, ти заяви на госпожица Барлов, че в момента на произшествието си се намирал под отворения прозорец на библиотеката? Прозорецът стига до самия под и откъм градината до земята има-няма метър и половина. Като дете често се измъквах през него в градината…
— Харолд! Надявам се, не мислиш, че Джеймз… — възмути се Джослин.
Усмихнах се и вдигнах рамене:
— Не, не мисля, тю се страхувам, че госпожица Барлов е обърнала внимание именно на този факт. Великолепно знаеш, че тя винаги е склонна да подозира в хората най-лошото. Просто има едно такова ужасно въображение.
Джеймз почервеня и преглътна някаква ругатня.
— И аз останах с впечатлението, че това дяволско бабе ме подозира в нещо лошо. Днес исках да говоря с нея още сутринта, но тя сякаш е потънала вдън земя.
— Отишла била на черква.
— Оттук до черквата е само половин миля. Още преди един час трябваше да се е върнала. Нямам търпение да я дочакам.
— Сигурно е отишла да поклюкарствува с жената на пастора. Не можеш да отречеш, че днес поне има за какво да си чешат езиците…
Побъбрихме така още няколко минути, а после Джослин предложи да се приберем.
На прага ни посрещна вуйчо Арчибалд. Генералът явно беше възстановил формата си и сега преживяваше един от своите периодични пристъпи на бяс, които едно време ще да са били кошмар за подчинените му. Мяташе се из хола с пурпурно лице и врещеше като фелдфебел на уплашената Кейт, застанала втрещена в ъгъла с парцал за прах в ръка. В първия момент не разбрах какво го е прихванало пак. Но щом ни забеляза, тон остави на мира Кейт и се нахвърли върху Джеймз:
— А, ето те и теб! Веднага се досетих, че това може да бъде само твоя работа! Колко пъти съм ти забранявал!
Джеймз застана с широко отворени очи и уста. Виждаше се, че нищо не разбира.
— Ей богу, ако знам за какво говориш, чичо — измънка най-накрая.
— Не отричай! И без това няма да ти повярвам! Толкова пъти съм те молил да не пипаш тук без мое разрешение. По дяволите, в края на краищата съм си у дома и имам право да изисквам да се уважават привичките ми, нали? Мразя да ми се пипат нещата!
Джеймз започна горещо да протестира:
— Чичо, кълна се, не съм пипал нищо…
Генералът го изгледа с омраза:
— Не отричай! Ти си единственият човек в тази къща, освен мен, разбира се, който ходи на риба. Само ти си се ровил из моите риболовни принадлежности! Кой друг ще вземе да разбутва въдиците ми? Виж, не са па местата си! Ако искаш да ти услужа — моля! Но иначе — стой по-далечко от моя шкаф! Кой ти е позволил да се ровиш в нещата ми?!
Джеймз възразяваше все по-възбудено, вуйчо крещеше все по-бясно, Кейт ужасена избяга в кухнята и кой знае как щеше да завърши тази драматична сцена, ако внезапно не беше се появила госпожица Уебстър. Тя се приближи до генерала и рече тихо, но категорично:
— Господин генерал. Не бива да се вълнувате така. Помислете за здравето си.
Очаквах, че върху нея веднага ще се изсипе огън и жупел, но не би. Генералът млъкна насред дума, огледа всички наоколо с леко замаян поглед, а после продължи със съвсем различен, почти спокоен тон:
— Хм, така ли смяташ, Стела? Сигурно си права. Исках само да обясня на този младеж —- в очите на вуйчо отново проблеснаха опасни пламъчета, — че дори най-елементарните принципи на доброто възпитание налагат да поискаш позволение от собственика, преди да вземеш чужда вещ.
Джеймз се канеше да поднови протестите си, обаче госпожица Уебстър го погледна така, че той се
