нищо повече, уверявам ви.
Не можех да повярвам на ушите си. Вглеждах се в нея с недоверие и страх.
— Как така — изфъфлих, — нали леля толкова пъти казваше, пък и доктор Браун установи…
— Доктор Браун е недовиждащо, треперещо и алкохолизирано старче — отсече госпожица Петриша. — Той е незаменим в случаите, когато трябва да се предпише рициново масло или приспивателно. — Тя погледна към флакончето с таблетки на масата. — Но за другите болести? Отдавна е забравил всичко, което е знаел, и сега не се интересува от нищо друго освен от всекидневната порция джин. Написа смъртния акт, понеже вярваше, че Джейн е умряла от сърце. Още повече, че самият той й го предсказваше.
— Не разбирам.
— Преди три години горкичката Джейн започна да се оплаква от сърце. Естествено, отиде при доктор Браун. Той дори не й направи необходимите изследвания. Сигурно е бил махмурлия или нещо подобно. Но веднага обяви, че Джейн е сериозно болна. Джейн много се разтревожи. Написа завещанието си и се приготви да мре. Дори започна по малко да си попийва. Защото — като всеки човек — и вашата леля си имаше дребни слабости. Горкичката Джейн обичаше да си пийва от време на време нещо по-силничко. Дори си имаше скривалище в библиотеката…
Прекъснах я припряно:
— Знам. Какво стана после?
— После ли? В края на краищата успях да я накарам да отиде при солиден лекар. Замина за Лондон и там й направиха изследвания и кардиограма. Оказа се, че сърцето й си е в ред. Специалистите се изсмяха на опасенията й.
— Но тогава защо, за бога, укриваше това и повтаряше наляво и надясно, че е тежко болна?
Госпожица Барлов отново се разсмя.
— Вие просто не познавате жените! На нея й правеше удоволствие всички да й съчувствуват. Нищо повече, господине. Нищо повече.
Млъкна и се загледа любопитно в мен. Идвах полека-лека на себе си. Погледнах събеседничката си право в черните очи и зададох поредния въпрос:
— Тогава какво е станало? От какво е умряла?
— А, най-после точният въпрос! — зарадва се тя. — Откога чакам да го чуя! Не съм абсолютно сигурна, но засега всичко показва, че е била отровена.
— Отровена ли?
— Със сигурност ще разберем след аутопсията. И тук започва вашата роля. Трябва заедно да изискаме да се направи аутопсия. Исках да ви покажа един документ…
Бавно стана и полекичка тръгна към ъгъла. Скри се зад паравана. Остана там няколко минути. Чух я, че отваря някакво чекмедже.
Когато се появи отново, държеше в ръката си плик. Подаде ми го:
— Моля ви, прочетете това. Записала съм всички свои наблюдения. А това е писмото до полицията с молба да се отложи погребението и да се извърши аутопсия. Ще бъде чудесно, ако и вие го подпишете. Ще го занесем утре сутринта в полицейския участък.
Взех документите, прегледах ги набързо и станах. Сгънах старателно всички листа, които ми даде, и ги пъхнах във вътрешния джоб на сакото си.
— Късно е вече, госпожице Барлов. Ще отида в стаята си и там ще ги прегледам спокойно. Ще обмисля всичко. Утре сутринта ще ви отговоря.
Тя стоеше до масичката и се усмихваше.
— Прав сте, господин Харолд. Премислете всичко на спокойствие. А пък аз ще се опитам днес да се наспя. Ще глътна от таблетките на доктор Браун.
От флакончето на масичката тя изсипа на дланта си две таблетки и ги сложи в устата си. После махна чинийката, с която беше похлупена чашата с тъмната билкова отвара, и поднесе чашата до устните си.
Чаках я да отпие. Не отпи. С чашата в ръка отстъпи няколко крачки назад и без да престава да се усмихва, рече:
— Не, няма да ви направя това удоволствие. Няма да изпия тези билки. Не искам утре доктор Браун да пише нов смъртен акт. Този път причината за нещастния случай щеше да бъде вероятно прекалено голяма доза приспивателно. Няма да стане, господин Харолд. Иззад паравана ви видях да сипвате нещо в тази чаша.
Не успях да реагирам. Зеленият параван рязко се отмести и зад него се показаха двама мъже. Единият беше в тъмносиня униформа. Цивилният се приближи до мен и каза:
— Харолд Бивърбрук, арестувам ви по обвинение за опит за убийство и ви предупреждавам, че всичко, което кажете сега, може да бъде записано и използувано против вас.
— Надявам се — заяви все така с усмивка госпожица Барлов, — че аутопсията на горкичката Джейн ще покаже каква отрова е използувал този господин. Мисля, че ще излезе същата гадост, която той току-що сипа в моята чаша! И тогава — тя престана да се усмихва. — този господин ще бъде обвинен не само в опит за убийство!
Тя беше абсолютно права. Аутопсията показа, че отровата беше една и съща и след това бях обвинен в убийство. За мой късмет смъртното наказание у нас беше премахнато преди няколко години. Така че сега имам много време да премисля всичко. Твърде много време. Цели двадесет и пет години.
Позволяват ми да пиша. Вече трети път се опитвам да запиша цялата история. Може би това ще ми помогне да разбера какви грешки допуснах. А уж планът ми беше толкова добър! И всичко тръгна неочаквано лесно и гладко!
Отдавна бях обмислил плана за премахване на леля, но не бързах да го изпълня. След това обаче се оказа, че нямам друг избор. Отново загубих. Оная проклета кранта пристигна едва трета и от моето сигурно залагане не излезе нищо. Бях заложил на тази комбинация цели двеста фунта. Последните от трите хиляди, които си бях „заел“ от лабораторната каса. Трябваше да върна тези пари. От тях зависеше кариерата ми. Отровата взех от лабораторията. Много добра отрова. Действува бързо и резултатно, подобно на цианкалия, без да има неговата характерна миризма. Найлоновия конец, цяла ролка, взех от шкафа, в който вуйчо Арчибалд държеше рибарските си принадлежности.
Подготвих се много старателно за разговора с леля. Сипах отровата в едната от скритите зад книгите чашки. Достатъчно беше после да долея в нея шери. Найлоновия конец закрепих за главичката на един стърчащ отстрани на стелажа гвоздей. Провлякох го зад книгите на най-горния рафт.
После дойде леля. Разговаряхме. Предложи — както и очаквах. — да пийнем нещо. Налях й.
Когато тя умря, разположих я в съответната позиция край стелажа. В ръката й пъхнах една книга от най-горния рафт. Сетне излязох в коридора и затворих вратата на библиотеката. Естествено мушнах под вратата найлоновия конец. Края му завързах старателно за каишката на часовника си.
Достатъчно беше само да се отдалеча на десетина крачки. Конецът се опъна. Дръпнах го. Книгите паднаха изключително ефектно!
Горката Джослин, за малко не припадна от уплаха!
Имах непоклатимо алиби! Разбира се, махнах конеца, докато Джослин беше отишла да извика другите.
Не мога да разбера какви грешки съм допуснал. Това, че лампата не светеше, не беше мой пропуск. Бях принуден да остана на тъмно. Иначе някой можеше да надникне през прозореца, а тази евентуалност трябваше да избягна на всяка цена.
Май че направих само една грешка. Недооцених госпожица Барлов.
Беше хубав септемврийски следобед. В салона на Менър фарм се бяха събрали на чай петима души. Както винаги, госпожица Барлов подреждаше картите.
— Ама че работа! — изведнъж възкликна тя. — Излиза ми сватба. И по-точно две сватби…
— Наистина ли, госпожице Петриша? — поинтересува се Джослин.
— Картите не лъжат, мила — увери я госпожица Барлов, — а освен това моите предсказания винаги се сбъдват.
