— Разбира се, генералът също е имал мотиви да премахне Джейн…
— Какво говорите! Та той й е брат! — подскочих аз.
В очите на госпожица Барлов блеснаха опасни искри.
— Не сте ли чели Библията, господин Харолд? Нали и Каин е бил брат на несретника Авел?
Почтеният, вечно нацупен вуйчо Арчибалд в ролята на Каин — каква гротескна фигура! Отново се разсмях искрено.
— Сигурно не допускате, че вуйчо Арчибалд е убил сестра си, за да наследи Менър фарм, която и без това в същност си беше негов дом, и за да заграби дванайсет хиляди фунта в пари и ценни книжа?
— О, не, разбира се! — започна да се дразни възрастната дама. — Генералът не е от този тип хора, но в напреднала възраст умовете дори на най-изтъкнатите люде проявяват различни отклонения… Да предположим, че генералът страда от нещо такова… Мания за преследване… натрапчиви идеи… Би могъл например да си въобрази, че Джейн го държи в тази къща като затворник, че му налага волята си или че никога няма да му позволи да се ожени за госпожица Уебстър. Що се отнася до женитбата, не би бил далече от истината. Неотдавна Джейн, която не беше сляпа, сподели с мен недоволството си от това, че госпожица Стела е завъртяла главата на генерала до такава степен. Не бива да забравяме също, че генерал Арчибалд има към смъртта малко по-различно отношение от нас, простосмъртните цивилни. Той е войник. Участвувал е в две големи войни. Убивал е и е изпращал другите на смърт. Мога да ви уверя, че той не изпитва ни най-малки угризения на съвестта поради това… — Тя изведнъж прекъсна и ме погледна проницателно.
— Убийството на война и убийството на сестра са две коренно различни неща, госпожице. Впрочем генералът преживя много тежко смъртта на леля. Беше буквално смазан. Всички видяхме.
— Да, видяхме — сухо се съгласи тя. — Всички видяхме и как десетина часа след смъртта на сестра си той се стягаше да ходи на риба и направи страхотен скандал на Кейт и Джеймз, понеже някой си бил позволил да пипне въдиците му…
— Вие сте опасна жена, госпожице Барлов — пошегувах се аз. — Забелязвате всичко и подозирате всички в най-лошото.
— И за съжаление твърде често съм права — усмихна се с кисела усмивка моята събеседничка. — Аз просто познавам човешката природа и чета Библията. Библията е много мъдра книга, господине. От нея може да се научи много за човешките недостатъци и грехове. Всички сме много грешни…
Нямах желание да се впускам в теологичен диспут. Интересуваше ме съвсем друго нещо. Затова оставих без внимание нейната последна забележка и продължих:
— Значи, имаме вече двама заподозрени. Сега, изглежда, е ред на Джеймз. Ако приемем (макар че лично на мен и досега тази версия ми се струва твърде съмнителна), че някой е искал да убие леля, тъкмо той е разполагал с най-големи възможности. Сам си призна, че е бил в градината, когато се случи това. Когато ние с Джослин влязохме в библиотеката, прозорецът беше отворен. Достатъчни са му били само няколко секунди, за да изскочи през него в градината…
— Като угаси преди това лампата… — допълни госпожица Барлов.
— Каква лампа пък сега?
— Как каква? Лампата в библиотеката. Вие сам казахте, че когато сте влезли там с Джослин, лампата е била угасена. А нали във всичко това няма и капка смисъл…
— Няма смисъл ли? Защо да няма смисъл?
— Цялата ситуация е безсмислена. Мислите ли, че Джейн ще вземе да измъква книги от рафтовете на тъмно? Вече се беше напълно смрачило. Прозорците на библиотеката гледат на изток. По това време в нея е съвсем тъмно. Ако Джейн е искала да вземе някаква книга от най-горния рафт, трябвало е най-напред да запали лампата. Обаче когато вие сте влезли там, лампата е била угасена. Значи, някой я е загасил.
Занемях. Не бях помислил за лампата. Изобщо не бях обърнал внимание на тази подробност.
— И затова… затова ли заподозряхте, че нещо не е в ред?
— Разбира се, този факт беше много подозрителен.
Вече нямах настроение за шеги. Попитах с приглушен глас:
— Значи, вие мислите, че Джеймз?…
— Господин Харолд, вие правите изводите си прекалено прибързано. Да, Джеймз е имал възможност да направи това. Имал е и мотиви. Той е човек на риска. Няколко пъти в месеца рискува живота си на пистата. Защо да не рискува още веднъж, този път — за да получи дванадесет хиляди фунта… Но от друга страна, той като че ли никак не държи на парите. И в същото време изкарва много, много пари. Вероятно знаете, че професията на автомобилния състезател е доста доходна.
— Но кого в същност подозирате вие? Госпожица Уебстър? Вуйчо Арчибалд? Джеймз? Според вас всеки един от тях е имал повод, за да…
— Не само те, господине, не само те… Спомних си, че в началото на нашия разговор
тя спомена за Джослин, и реших да върна разговора към нея. Нетърпеливо запитах:
— Надявам се, че не подозирате Джослин! Нали тя беше с мен в коридора! Има стопроцентово алиби.
—- Ох, знам — въздъхна госпожица Барлов. — Вие и Джослин имате великолепно алиби. Но да погледнем на въпроса чисто теоретично. Да допуснем, че това алиби не съществува. Тогава Джослин става много подозрителна. При нея мотивите са особено силни.
Никак не ми харесваха теоретичните разсъждения на госпожица Барлов. Но не казах нищо.
— Джослин е много чувствително и деликатно момиче. Много чувствително. Именно такива слаби натури в някои положения са способни на отчаяни постъпки. Джослин е бедна като църковна мишка. От пет години работи в тоя ужасен козметичен салон. Тя е затворен човек и не обича да споделя, но от отделни откъслечни фрази и недоизказани изречения разбрах, че отношенията в салона са просто кошмарни. Началничката на Джослин просто я тормози. Момичето се чувствува там като в затвор, така че за него сегашното наследство е истинско избавление…
— Мен сигурно също сте ме взели пред вид при своите теоретични разрешения. Щом всички, нека да бъдат всички…
— Да — тя се изчерви леко, — немалко мислих и за вас. Вие винаги сте без пари. толкова пъти сте вземали назаем от горкичката Джейн. При това сега ще получите най-много. Двадесет и четири хиляди фунта.
— Какви двадесет и четири хиляди?
— Ами нали имате намерение да се ожените за Джослин… — По бузите на госпожица Барлов сега изби ярка руменина.
— Госпожице Петриша — разсмях се на глас, — от вас не може да се скрие нищо. Наистина сте опасна жена. Какъв късмет, че Джоси и аз имаме алиби.
Събеседничката ми наведе очи и тихо си призна:
— Много мислих за това алиби. То има един недостатък. Ако се приеме, че сте съучастници…
— Госпожице Барлов! — викнах възмутено. — Категорично отказвам да приема тези клевети! Прекалявате!
Този път се усмихна тя:
— Спокойно, господин Харолд. Бързо стигнах до извода, че подобно нещо е твърде невероятно. Изключително малко вероятно от психологична гледна точка.
— Е, слава богу, че сте благоволили да помислите така — рекох заядливо, — а сега да поговорим най- сетне сериозно. Обмислих всичко, което ми казахте. Действително на пръв поглед вие сте права. Историята с лампата например дава доста материал за мислене. Обаче аз смятам, че ще можем да я изясним и без да намесваме версията за убийство. Все пак по-вероятно е леля да е посегнала към книгите в тъмното, отколкото да е била убита.
— Защо? — попита спокойно и сви устни в своята обичайна неприятна гримаса.
— Не разбирате ли колко много е рискувал убиецът? Не е можел да бъде сигурен, че леля Джейн наистина ще умре от уплаха. Ако нищо не беше се случило, как после щеше да обясни своето странно поведение? И накрая — за бога, по какъв начин този въображаем убиец е уплашил леля? Всички видяхме изпопадалите книги. Тази, която тя е искала да издърпа, беше останала в ръката й.
— Ами! — усмихна се госпожица Барлов. — Убиецът не е рискувал нищо. Горкичката Джейн съвсем не е умряла от страх. Сърцето й си беше здраво, като вашето или моето. Е, може би имаше слаба невроза, но
