отказа.
— Ще ми позволите ли, господин генерал — заяви секретарката, — да ви отнема мъничко време? Исках да уточня с вас някои подробности. В обяснителните бележки към трети раздел забелязах известна непоследователност. Става дума за използуването на димни завеси по време на втората рангунска операция, затова, ако бихте могли, господин генерал…
— Но разбира се, детето ми — прекъсна я вуйчо. — На твое разположение съм. Хайде да отидем в кабинета.
Тръгнаха.
— Не мислиш ли, Джослин, че госпожица Стела е чудесна? — попита госпожица Барлов и аз едва сега разбрах, че от не знам колко време тя стои на прага и наблюдава с огромен интерес разиграващата се пред очите й сцена. — Какво благотворно влияние има тя върху генерала! — продължи да се възхищава, но в тона й имаше нещо неискрено. — Горкичката Джейн! Така и не можа да се похвали с подобни резултати.
В своята черна празнична рокля и голямата си допотопна шапка с раздърпана воалетка госпожица Барлов приличаше на черна настръхнала птица.
Съвсем стъписан от атаката на генерала, Джеймз забрави, че имаше намерение да иска обяснение от госпожица Барлов, и веднага се изпари, мърморейки си нещо под нос. Но аз не бях я забравил. Усмихнах й се колкото умеех най-любезно:
— Бих искал да разменя няколко думи с вас, госпожице Барлов.
— О, така ли? — отвърна тя резервирано, а черните й очи се забиха в мен като свредел. Стана ми някак странно неприятно.
— Търсих ви още след закуска — продължих невъзмутимо. — Смятам, че трябва все пак да изясним някои неща.
— И аз съм на същото мнение, господине. Радвам се, че мислим еднакво — изрече тя хладно, обърна се и изчезна в своята стая.
Погледнах Джослин безпомощно:
— Не е лесно да се разбереш с госпожица Петриша!
— Само леля Джейн умееше да се справя с нея — усмихна се момичето, — такава си е тя. Ако остана стара мома, сигурно след петнадесет–двадесет години и аз ще заприличам на нея.
— Няма да останеш стара мома — заявих аз убедено и я целунах.
Не бях сигурен дали вратата към стаята на госпожица Барлов не беше леко открехната и дали иззад пролуката не ни пронизваше погледът на старата дама. Но хич не ми пукаше от това.
Следобед направих нов опит да разговарям с госпожица Петриша. Издебнах я в салона. Седеше край масата и редеше пасианс.
— Не излиза ли?
— Напротив. Всичко съвпада идеално. Само това асо засега не излиза, но и то ще излезе.
Седнах до нея.
— Мога ли да запаля? Тя вдигна рамене.
— Мъжете пушат винаги когато си поискат. Отговорът беше твърде уклончив, но аз предпочетох да го изтълкувам като позволение.
— Искам да ви попитам нещо, госпожице Барлов.
Тя не вдигаше поглед от картите.
— Какво имахте пред вид днес сутринта?
— Това, което казах.
— А по-конкретно?
— Най-напред бихте ли ми отговорили вие на един въпрос?
— С удоволствие, госпожице Барлов.
— Вие последен сте видели Джейн жива. Така поне говорят фактите. — Тя изрече последното изречение с открита ирония. — Можете ли да ми кажете за какво разговаряхте?
— Разбира се. Просто споделих с леля някои свои грижи.
— Даде ли ви пари назаем? Не виждах защо трябва да скривам това.
— Да… Сто фунта. Леля Джейн много ме обичаше. Горката леля Джейн! Наистина ми е безкрайно мъчно, че тя почина. Тя ми беше най-близкият човек. Вие знаете, че не помня майка си…
— Да, горката Джейн — повтори госпожица Барлов, събра картите и се надигна от стола. — И на мен тя ми беше най-близкият човек. Затова не можем да позволим този, който причини смъртта й, да остане ненаказан. Мога да ви уверя, господине, че от своя страна аз ще направя всичко необходимо.
Погледнах я учудено п се гласях да поискам по-подробни разяснения, по вече беше късно. Тя напусна величествено салона, стиснала в ръка колодата карти. Останах сам.
В понеделник сутринта госпожица Уебстър показа на какво е способна. Моята помощ се оказа излишна. Тя сама се справяше с всичко. В къщи се появи собственикът па погребалното бюро със своя екип.
Около обяд закараха тленните останки на леля в черквата, а госпожица Уебстър ни уведоми, че погребението ще се извърши в сряда, в 12 часа. Предложих услугите си да изпратя телеграми на близките и далечни познати на леля. Госпожица Уебстър ме погледна малко учудено и ми обясни:
— Аз вече ги изпратих, господине. Естествено ако искате да проверите дали не съм пропуснала някого, ще ви дам списъка…
Не исках да проверявам. Имах пълно доверие в госпожица Стела. Целия ден се мотах из къщата и в градината. Почетох малко в библиотеката и прекарах няколко часа в компанията на Джослин. Джеймз досадно ни натрапваше присъствието си, вуйчо Арчибалд взе няколко въдици и отиде за риба, а госпожица Барлов отново изчезна някъде. Не се появи дори на закуската. Видях я да се връща от селото късно следобед.
Джослин, която беше с мен, я заговори дружелюбно:
— От разходка ли се връщате, госпожице Петриша?
Този път госпожица Петриша се оказа изненадващо приказлива. Обясни на Джослин, че страда от безсъние и е трябвало да отиде при доктор Браун, за да й предпише нещо за сън.
— От смъртта на горкичката Джейн в същност не съм спала. Надявам се, че най-сетне днес ще се наспя. Доктор Браун ми предписа много силно приспивателно. Трябва да взема една таблетка час преди лягане. Ще глътна три. Лекарите са ужасно предпазливи при дозировката. А пък аз винаги, когато ми се предпише да вземам след ядене по една лъжица от някаква микстура, пия по две или дори по три лъжици. И обикновено ми понася добре.
— Госпожице Барлов — намесих се аз, — трябва да внимавате с приспивателните средства. Всяко превишаване на дозата може да бъде опасно.
Тя ме погледна, сякаш бях умряла хлебарка:
— Можете да бъдете сигурен, че знам какво правя. Организмът ми е силен и лекарствата ми влияят слабо. За да ми подействуват, трябва да се увеличава дозата.
— За всеки случай ви предупреждавам, пък вие както искате.
— Благодаря за съвета — измърмори заядливо възрастната дама и се насочи към стаята си.
Когато вратата зад нея се затвори, Джослин развеселено отбеляза:
— Госпожица Петриша не те обича. И защо пък ти говори на „вие“ и на „господине“? Нали те познава от дете?
— Едно време ми говореше на „ти“, но и тогава не ме обичаше особено много. Използува първия повод, за да мине на „вие“ — в деня, в който пристигнах при леля със зрелостно свидетелство от гимназията. Молих я да ми говори на „ти“, и леля Джейн — също, но тя беше непреклонна. Оттогава съм за нея „господин Харолд“. Просто не й допадам.
— Значи, ти си в различно положение от мен — засмя се Джослин, — мен тя и днес сутринта ме уверяваше в добрите си чувства.
— Днес сутринта ли?
— Да. Дойде при мен, като излизах от банята. Зададе ми какви ли не въпроси. А накрая изрече нещо наистина странно… — Лицето на момичето изведнъж помръкна. — Не знам какво искаше да каже с тези думи.
