— Какво точно каза?
— Горе-долу нещо такова: „Много те обичам, Джоси, но Джейн наистина ми беше много близка. Чувствувам се задължена спрямо нея. Истината трябва да се разкрие…“ Какво е искала да каже с това, Харолд? Честна дума, гледаше ме много странно. Дали не ме подозира в нещо? Безпокоя се, Харолд…
— Глупости, Джоси! Не й обръщай внимание. Тя си е внушила, че някой предумишлено е уплашил леля. На мен това ми се струва направо невероятно, но дори и така да е, върху теб не може да падне и сянка от подозрение. Та нали ти беше с мен в коридора, когато книгите паднаха!
— Тогава защо ми каза това? — попита Джослин безпомощно. — Какво е имала наум? Харолд, ужасно ме е страх! Ще ме защитиш ли?
По възможно най-осезателния начин я убедих, че ще я закрилям сега и винаги. Тя се успокои, но аз не бях спокоен. Буйното въображение на госпожица Барлов можеше да докара доста неприятности на наследниците на леля Джейн. Твърдо реших да сложа край на всичко това. Обещах си, че най-сетне ще поговоря с нея изчерпателно, колкото и да се изплъзва.
Но този път госпожица Барлов не се и опита да отклони разговора. След вечеря сама дойде при мен в коридора и полугласно ми предложи, вглеждайки се в някаква точка на стената зад гърба ми:
— Веднъж изразихте желание да ви гледам на карти.
— Много пъти съм изразявал такова желание, госпожице Барлов.
— В такъв случай, ако нямате нищо против, заповядайте в моята стая. Да речем, след един час.
— С удоволствие, госпожице Петриша.
— И по-добре ще е — подчерта тя, — ако никой не знае за вашето посещение. Защо да даваме повод за излишни клюки?
Лицето й порозовя, а аз си помислих весело, че посещението на млад мъж в стаята на госпожица Барлов ще бъде за нея наистина изключително преживяване.
След час почуках на вратата й.
Покани ме да вляза. Влязох и седнах на посочения ми стол. От много, много години не бях идвал в тази стая. Обаче установих, че в нея нищо не беше се променило от времето на моето детство. Както и тогава, във вазите имаше много цветя. Леглото беше старателно застлано, и навсякъде, по всички възможни места, бяха поставени безброй плетени покривчици — толкова много, че чак свят да ти се завие. Госпожица Петриша беше майсторка в плетенето на една кука.
Част от стаята беше скрита зад зелен китайски параван. Едно време нещо все ме човъркаше да надзърна зад паравана. Но никога не събрах достатъчно кураж да го направя. Можех само да предполагам, че там има някаква тоалетка с огледало или нещо подобно. А може би зад паравана бяха струпани всевъзможни джунджурии, кутии и кутийки, в които тя беше скътала своите тайнствени съкровища.
Госпожица Барлов седеше до малката масичка, също покрита с плетена покривка. На масичката имаше ваза с цветя, флаконче с някакви таблетки и пълна с тъмна течност водна чаша, похлупена с чинийка. Знаех какво има в нея. Откакто се помнех, госпожица Барлов пиеше билки. Съставът на сместа беше ревниво пазена тайна на Петриша. Всеки ден след вечеря тя даваше на готвачката съответната доза изсушени билки, готвачката ги запарваше, а прислужничката занасяше чашата с билковата отвара в стаята на госпожица Петриша. Тя изпиваше изстиналите билки непосредствено преди да си легне.
Естествено, за гледане на карти не стана и дума.
— Радвам се, че дойдохте, господине — започна тя, — тъкмо бях стигнала до извода, че е крайно време да обсъдим нещо двамата.
— На какво дължа тази чест?
— О, много просто — усмихна се госпожица Барлов, — вие сте най-интелигентният човек, който в момента се намира в този дом.
— Поласкан съм. Винаги съм мислел, че не ме обичате особено.
— Двете неща нямат нищо общо помежду си, господине — отсече тя с леден глас. — Въпросът е прекалено сериозен, за да се ръководя от симпатии и антипатии. Джейн умря и трябва да я погребем в сряда, а убиецът си ходи безнаказано по света и се подсмива под мустак. Това не бива да се допуска! Искате ли да ми помогнете?
— Разбира се, можете да разчитате на мен. Но вие действително ли предполагате, че леля е била убита или по-точно казано — че някой е ускорил кончината й?
— Та вие на друго мнение ли сте? Разперих безпомощно ръце.
— Нямам никакви основания да подозирам такова нещо… А впрочем кой би могъл да направи това? И защо?
— Още вчера на закуската казах, че дванадесет хиляди фунта са напълно основателен мотив за извършване на куп неща. Поне за много, много хора.
— И вие, госпожице Барлов, смятате, че го е направил някой от нас? Вуйчо Арчибалд? Джеймз?
Аз?
— Забравихте Джослин и госпожица Уебстър, и, естествено, мен. Но аз не влизам в сметката. Просто знам, че не съм аз.
— Джослин? ! Госпожица Уебстър? ! Та това е чиста идиотщина! Джослин не е способна да извърши такова нещо и освен това тя беше с мен, когато стана всичко. А госпожица Уебстър? Какво пък тя, по дяволите, може да спечели от смъртта на леля? Нали не наследява нищо!
— Мислех ви за по-умен, господин Харолд… Опитайте се поне мъничко да поразсъждавате, е, хайде де, поне мъничко! Госпожица Уебстър е имала съвсем очевиден и много важен повод да се отърве от горкичката Джейн. Ами че това е ясно като бял ден…
Облещих се от изненада. Вероятно не съм имал особено интелигентен вид, но абсолютно не разбирах накъде клони госпожица Барлов.
Тя ме погледна с явно пренебрежение:
— Господин Харолд, оказва се, че не сте наблюдателен. А аз все си въобразявах, че учените умеят да правят правилни изводи от очевидните факти.
Продължавах нищо да не разбирам. Чувствувах се тъп като галош.
— Е, хайде, помислете поне за миг! — викна нетърпеливо госпожица Барлов. — Добре, слушайте. Ако Джейн беше жива, никога не би допуснала тя да се омъжи за генерала. Генералът е много независим и смел мъж, но той се съобразяваше с мнението на сестра си.
За малко не паднах от стола. После избухнах в смях, който за нищо на света не бях в състояние да сподавя.
Госпожица Барлов ме изгледа с нескривана ирония:
— Наистина вие, всички мъже, сте еднакви. Нямате въображение.
Престанах да се смея.
— Вие сериозно ли мислите, че госпожица Стела иска да се омъжи за вуйчо?
— Та това е очевидно, младежо! Вие май че нямате очи! Госпожица Уебстър е намотала генерала на малкия си пръст. В настоящия момент тя е единственият човек, с когото генерал Арчибалд се съобразява. Тя му е необходима. Ако един бял ден госпожица Уебстър реши да си отиде, генералът ще поиска ръката й. Впрочем, той може да го направи и без такъв деликатен шантаж. Досега просто се притесняваше от сестра си. Нещо повече — госпожица Уебстър вече фактически пое управлението на дома в свои ръце. И това ли не сте забелязали?
Припомних си това-онова и изведнъж си дадох сметка, че думите на госпожица Петриша съвсем не са толкова безсмислени.
— Може би сте права. Но от факта, че госпожица Уебстър желае да се омъжи за стария генерал, не следва, че тя е уплашила леля Джейн до смърт.
— А нима аз съм казала такова нещо? — учуди се тя и тънките и вежди подскочиха високо. — Казах само, че госпожица Уебстър е имала достатъчно основателен повод да премахне Джейн. Като се вземе пред вид и обстоятелството, че генералът наследява тази къща и дванадесет хиляди фунта… Това е много приятна добавка дори към най-високата пенсия, която биха изплащали на генералската вдовица след няколко години…
Логиката в разсъжденията на госпожица Петриша беше безупречна. Нищо не можех да й възразя. Но след кратко мълчание тя продължи:
