— Господин комисар…
— Отговаряй! Имал ли си през август тази година интимни отношения с Анжелик? — Изведнъж Барлие разбра, че е забравил презимето на мъртвата прислужничка, и трябваше да се позамисли, за да си го припомни. — Повтарям: имал ли си интимни отношения с Анжелик Троло?
— Не. Вече казах.
— Ходил си с нея на кино.
— Само два пъти.
— Любил ли си се с нея?
— Не! Не) Още веднаж повтарям — не.
— Знаеше ли, че е бременна?
— Не! Не съм обелил дума с нея през последните два месеца!
— А ако някой каже, че те е виждал с нея през последните дни?
— Ще излъже най-нагло! Покажете ми го този, който ще каже такова нещо, само ми го покажете…
— Какво си правил вчера сутринта?
— Не ви засяга. Казах ви, че нямам нищо общо с тази история.
— Какво си правил вчера сутринта? Спомни си.
— Същото, което и всяка друга сутрин. Най-напред се събудих, а после закусих. След това излязох от къщи.
— В колко часа излезе? Къде отиде?
— Не съм гледал часовника. А къде съм бил, си е моя лична работа.
— Не е само твоя лична работа. Ще трябва да си припомниш всичко, което си правил вчера, и да ни се отчетеш за всяка минута. Такъв е животът, синко.
— Няма да ви се отчитам за нищо. Не ви засяга какво съм правил вчера сутринта, не е ваша работа. Освен това не съм длъжен да доказвам, че съм невинен. Вие сте тези, които трябва да докажете, че съм замесен в тази воняща история. А вие нямате никакви доводи против мен освен няколко женски клюки. Нищо повече!
Барлие въздъхна и остави димящата лула върху папката на бюрото:
— Както искаш, синко. Исках да си поговоря с теб човешки. Но щом предпочиташ да бъдеш разпитан официално… Добре, така да бъде. Ще бъдеш разпитан официално.
Той натисна копчето на звънеца в стаята на инспекторите. След минута на вратата застана Жавре. В лявата си ръка държеше сандвич със сирене. Той преглътна и изтри устни с ръка:
— Слушам, шефе.
— Ще вземеш при себе си този младеж и ще го разпиташ официално, с протокол. Ще го разпиташ относно обстоятелствата на неговото познанство с убитата вчера Анжелик Троло и относно това какво е правил вчера между осем и десет часа сутринта. Следобед ще те смени Льоклерк. Ще си починеш малко и вечерта отново ще го поемеш. Сутринта ще си отидеш в къщи. Ще ти дам почивен ден.
Лицето на дългокосия младеж се опъна и стана зло. Той хвърли към Барлие изпълнен с омраза поглед:
— Нямам какво повече да казвам. Казах ви всичко. Повече нито дума няма да обеля.
— О, ще обелиш, миличък — разсмя се Жавре, — виждал съм къде-къде по инатчии от теб, но в края на краищата и те са проговаряли. Ти още не познаваш възможностите ни.
Той се приближи до Бержере и леко го потупа по рамото:
— Хайде, тръгвай, приятелю. Работа ни чака…
Барлие беше закопчал палтото си, когато телефонът на бюрото му пронизително иззвъня. Той реши, че сигурно госпожа Барлие иска да разбере дали ще се прибере в къщи за обяд, и изпита леко угризение на съвестта, че не беше намерил време да й позвъни. Бързо вдигна слушалката. Чу в нея изпълнения с деликатен упрек глас на съдия-следователя Фьовре:
— Комисарят Барлие? Нали ми обещахте да ме държите в течение… Как протича следствието?
— Не съм забравил, господин следовател. Просто няма нищо ново…
— Никого ли не сте разпитвали? — Сега в гласа на следователя звучеше учудване. — Не сте ли се придвижили поне крачка напред?
Барлие усети, че започва да се изпотява. Наистина, беше с балтон и това би могло да обясни състоянието му, но той си припомни, че в същност при всеки разговор със съдия-следователя Фьовре беше изпитвал неприятно чувство на лепкавост по врата си. Опита се да заглуши раздразнението, което се надигаше у него, и започна да обяснява търпеливо:
— Разбира се, следствието се придвижва напред, господин следовател. В настоящия момент например се разпитва един човек…
— Възнамерявате ли да го арестувате?
— Засега не, господин следовател.
— А кога най-сетне ще арестувате някого? Ако продължаваме да се мотаем, журналистите ще ни изядат с парцалите, те само това и чакат…
Барлие изтри оросеното си с пот чело и с леко запъване отговори:
— Вие разбирате, господин следовател, че не мога да арестувам първия човек, който ми попадне подръка, само за да трябва веднага след това да го пусна. Естествено…
— Разбирам всичко, господин комисар — прекъсна го нетърпеливо Фьовре, — но независимо от моето разбиране общественото мнение изисква от нас оперативност и бързо реагиране. Надявам се, че утре ще арестувате някого!
— Ще се постарая, господин следовател — измънка Барлие, — ще се постарая да арестувам някого утре. Само че…
— Чудесно! Великолепно! Нищо не издига така авторитета на следствените органи в очите на обществеността, както добрата организация и бързото действие! Уведомете ме веднага щом арестувате някого. Ще се включа в разпитите. Сега нямам време, чака ме важна служебна среща, позвънете ми утре! Довиждане, господин комисар!
Барлие искаше да каже още нещо, но не успя. Преди да си отвори устата, чу звука от оставената телефонна слушалка.
Той въздъхна тежко и продължи да стои със слушалката в ръка. После я остави на мястото й. Поразмисли и позвъни на жена си да я предупреди, че днес ще закъснее.
Седна да обядва в близкия ресторант „Одеон“. Поръча си рибена чорба и задушен заек. Изпи две големи чаши червено вино. След обяда му се прииска калвадос. Поръча си една чашка и започна да го смуче бавно, докато размишляваше за случая. За младия Бержере, който отказваше да обясни какво е правил вчера сутринта, за нервния младеж, който се учудваше, че не го арестуват, за госпожа Марше, превръщаща се в статуя при думите, че комисарят иска да разговаря със сина й, и за господин Марше, господствуващ зад бара на своето бистро като гръмовержеца Зевс. Помисли си и за мъртвата прислужничка — просто момиче от Бретан, което не беше позволявало на момчетата да опипват коляното му, а вчера беше проявило доверие към убиеца. За Анжелик Барлие мисли най-дълго.
След като изпи калвадоса си и вече се чудеше дали да не обърне още една чашка, съзря на вратата на ресторанта инспектор Льоклерк. Той продължи да се оглежда несигурно известно време, докато не съзря Барлие.
Той тръгна към комисаря, промъквайки се между масичките, а Барлие с внезапна спазма на сърцето си помнели, че ако неговият син беше жив, щеше да прилича на този млад инспектор. От няколко месеца насам подобни мисли често му се мотаеха из главата и разваляха настроението му. Затова той вече се беше наежил вътрешно, когато инспекторът се добра до неговата маса.
— Какво искаш? — попита го Барлие сухо. — Не може ли човек поне спокойно да се нахрани?
Льоклерк се стъписа.
— Мислех си, шефе, че ще бъдете доволен да научите какво съм разбрал…
— За в бъдеще —- гласът на комисаря беше заядлив — помни, че ако не е въпрос на живот и смърт, не
