— Приятели? Момичета?
— Сигурно има, но съседите не казват нищо конкретно.
— Ще трябва да се поговори с този млад човек.
— Готово, шефе. Ще отида при него още днес следобед — побърза да предложи Льоклерк.
— Няма нужда, драги. Аз ще поговоря с него утре. Е, време е да тръгваме.
Те допиха виното си и извикаха собственичката.
Сутринта на следващия ден изненада Париж с неочаквано хубаво време. Гъстите ниски облаци, които висяха над града цяла седмица, през нощта се бяха разнесли и плахото ноемврийско слънце надничаше през прозорците в жилищата.
Тази сутрин Барлие беше в добро настроение. Дори си тананикаше, докато се бръснеше. Сервирайки закуската, госпожа Барлие се пошегува, че истинският му талант е в съвсем друга област и че вместо да се занимава с мрачни престъпления, е трябвало да се посвети на оперната кариера. Тази шега тя повтаряше от двадесет години, но Барлие винаги й отвръщаше с леко засрамена физиономия, която госпожа Барлие много обичаше.
На Ке де-з-Орфевр нямаше и следа от сънливото настроение на последните дни. Пред кабинета на Барлие го чакаше възбуденият както винаги Льоклерк.
— Добър ден, шефе! Донесоха резултатите от аутопсията. Малката е била бременна…
Без да бърза, Барлие свали палтото си и го окачи на закачалката зад бюрото. После седна, извади лулата от джоба си и каза:
— Очаквах нещо такова. Дай да видя протокола.
Пускайки кълба дим, той се зае да изучава протокола — внимателно и задълбочено. Според него Анжелик е умряла в резултат на прерязване на кръвоносните съдове на врата с остър предмет н е била бременна в третия месец.
Комисарят остави протокола настрана и се замисли.
— Шефе, сега вече ще бъде абсолютно необходимо, да разпитаме сина на онзи обущар — позволи си да се обади Льоклерк.
— Да, ще трябва. И не само него — поклати глава Барлие.
— Имате пред вид младия Марше ли?
— Именно. Преди всичко него, но аз ще свърша тази работа. А ти през това време ще ми намериш младия Бержере. Ще го доведеш тук.
— Разбрано, шефе. Тръгвам веднага.
Още Льоклерк не беше затворил вратата, когато телефонът иззвъня. Без да бърза, Барлие вдигна слушалката. Обаждаше се съдия-следователят Фьовре. Барлие изобщо трудно го понасяше, така че и сега целият се стегна, когато чу в слушалката познатия глас:
— Комисарят Барлие? Защо все още не сте ми позвънили? Та нали знаете, че трябва да работим заедно в случая с убийството на улица „Сент Антоан“? Цяла сутрин чакам да ми се обадите…
В гласа му звучеше нотка на мек упрек.
— Ние започваме работа едва в девет часа, господин следовател. Тъкмо смятах да ви се обадя. А освен това нищо ново не бих могъл да ви кажа. А да, оказва се, че убитата е била бременна.
— Интересно… Възнамерявате ли да арестувате някого?
— На този етап — все още не, господин следовател. Засега смятам да продължа с разпитите. Ако държите да участвувате в тях…
— Не, господин комисар. В настоящия момент не е необходимо. Разбира се, когато арестувате някого, ще взема участие в разпита. Уведомете ме, когато решите да арестувате някого:
— Няма да пропусна, господин следовател.
Барлие остави слушалката и изсумтя с искрено облекчение, като след приключване на особено тежка работа. Разговорите със съдия-следователя Фьовре винаги му струваха много нерви. Той никога не можеше да разбере какво в същност очаква от него този изплъзващ се като змиорка, бързо напредващ в кариерата си млад човек, но инстинктивно усещаше, че следователят е недоволен от него за нещо неясно, мъгляво и неопределено.
Комисарят пристигна на улица „Сент Антоан“ с такси. Влезе в малкото бистро, все едно, че беше обикновен клиент. Заведението не блестеше с лукс. Бар със стара машина за еспресо, витрина със сандвичи, шест малки масички с мраморни плочи. Всичко изглеждаше посипано с тънък слой прах, какъвто в действителност нямаше.
Марше седеше зад бара. Приличаше на тлъст, наял се до насита, паяк, затаен в ъгъла на паяжината в очакване на жертва. Той веднага позна Барлие и го поздрави с приятелска усмивка:
— Добър ден, господин комисар. Открихте ли нещо?
Въпросът му прозвуча съвсем естествено — сякаш питаше за цената на цветното зеле на пазара или пък молеше да му услужи с огънче.
Барлие приседна до една от масичките край бара.
— Още не, господин Марше — отвърна, като натъпкваше лулата си, — още не. Но мога да ви уверя, че ще се постарая на всяка цена да открия престъпника.
— Не се и съмнявам, господин комисар — побърза да го увери Марше. — Ще пийнете ли нещо?
Барлие си поръча червено вино. Оказа се младо, но много ароматично.
— Нещо няма много хора при вас днес…
— Винаги е така, повече идват едва следобед. По това време съседите са на работа.
Барлие поклати с разбиране глава, а после изведнъж настъпи:
— Тя все пак е имала приятел, господин Марше. Била е бременна.
Марше, който в този момент тъкмо оставяше бутилката на рафта, замря като истукан.
— Не може да бъде! — извика след миг. — А изглеждаше толкова порядъчно момиче!
— Понякога и на порядъчните момичета им се случват такива неща.
— В никакъв случай, господин комисар! — категорично отсече Марше. — За мен порядъчното момиче си е порядъчно момиче, а порядъчните момичета не вършат такива неща. Ако само можех да предположа, че тя…
— Щяхте да я изгоните от дома си, ако предполагахте, че има приятел, нали?
Марше се намръщи и отговори:
— Да, господин комисар, точно така бих постъпил. Може би това, което сега ще ви кажа, да ви прозвучи несъвременно, но аз съм старомоден в това отношение и не се срамувам от възгледите си. Смятам, че младото момиче трябва да бъде невинно. Уважавам и признавам само такива момичета. Не бих търпял безнравственост под своя покрив. Ако знаех, че Анжелик има любовник, веднага щях да я изгоня от дома си. Може би съм суров, прекалено суров, но така съм възпитан. Моят баща се е сражавал край Вердюн, господин комисар…
Барлие не разбираше защо фактът, че старият господин Марше се е сражавал край Вердюн, трябваше да обясни суровостта на схващанията на неговия син, но предпочете да запази тези съмнения за себе си. Отпи от виното и запита:
— Не предполагате ли кой може да бъде мъжът?
Марше се замисли, което се изрази в интензивно набръчкване на челото и силно присвиване на очите.
— Нямам представа, господин комисар… Вече ви казах, че и през ум не ми минава с кого може да е ходила… Просто нямам представа…
Той пак помълча, а после се надвеси над Барлие и с фамилиарно приглушен тон добави:
— Вече ви споменах за онези клюки. Някой, вече не помня кой, ми беше казал, че е виждал Анжелик с младия Бержере. Тогава ми се струваше, че подобно нещо е абсолютно невъзможно… Но сега… Вие ще го разпитате, нали?
— Разбира се, господине. Но най-напред искам да поговоря със сина ви.
Марше се изправи, изпъчи се и попита с нескривано възмущение:
