— Някъде между девет и десет и половина, но по-скоро към девет. Макар че още не съм напълно сигурен — застрахова се докторът и най-сетне се справи с непослушните ръкавици. — Трябва да тръгвам, комисарю. Моите покойници ме чакат — засмя се той гръмогласно, вдигна от пода черното си куфарче, с което никога не се разделяше, и се упъти към вратата.
Нямаше нужда да го пита кога ще получат резултатите от аутопсията. Барлие знаеше, че доктор Молие работи бързо и ще му се обади веднага щом свърши.
На вратата на кухнята, от която изнесоха трупа, се показа Льоклерк. Барлие му кимна, инспекторът се приближи и комисарят вече се беше приготвил да му даде разпореждания, но навреме се сети за присъствието на високомерно-тържествения домакин.
— Господин Марше, можете да отидете в столовата при жена си. Струва ми се, че тя преживява твърде тежко случилото се. Няма да е зле да й дадете някакви капки.
А когато Марше се отдалечи, той се обърна към Льоклерк:
— На същата улица живее един обущар. Казва се Бержере. Тичай при него и провери какво е правил синът му днес сутринта. Не се изсилвай и не стряскай хората. Просто учтиво попитай и възможно най-бързо се връщай.
Щастлив, че е. получил конкретно поръчение, Льоклерк се обърна кръгом и полетя към изхода, а Барлие пристъпи към огледа на жилището.
Най-напред надникна през полуотворената врата на столовата. До кръглата маса, застлана с плетена покривка с ресни, седеше госпожа Марше и плачеше. Съпругът й се беше навел над нея и й шепнеше нещо на ухото. Комисарят дискретно се оттегли и натисна дръжката на съседната врата.
Стаята беше много малка. В нея едва се побираха желязното легло с месингови топки, грижливо застлано, малка масичка, стол и шкафче. В тази стая нямаше цветя, но затова пък на стената над леглото бяха закачени изрязани от илюстровани списания цветни фотографии на повече или по-малко разсъблечени момичета. Барлие се приближи до шкафчето и го отвори. Видя книги и тетрадки. Няколко учебника по химия с опърпани корици, двайсетина евтини издания на криминални романи, няколко дебели тетрадки и три броя на „Плейбой“. Помисли си, че вероятно снимките над леглото са изрязани от тези списания. Поразрови книгите, прелисти изпълнените с химически формули тетрадки, огледа още веднъж цялата стая и излезе от нея.
Техниците все още бяха в кухнята. Всичко наоколо беше посипано със сребрист прах. При вида на Барлие те се изпънаха уставно и прекъснаха работата си.
— Не ви ли преча, момчета?
— Не, господин комисар — отвърна най-старшият по чин. — В същност ние вече свършваме.
— В такъв случай аз ще се поразвъртя тук.
Барлие извади лулата си, изпразни я от пепелта в кофата за смет, приседна на кухненското столче, .натъпка лулата с тютюн и я запали.
И кухнята не беше голяма. Край мивката, там, където преди това се намираше тялото на мъртвото момиче, тъмнееше голямо петно от засъхналата кръв. Комисарят се замисли къде ли е спяло това момиче. Но веднага се ориентира. В ъгъла, до стария изподраскан хладилник, имаше сгънато походно легло. Завивките не се виждаха никъде. Сигурно ги прибираха в големия гардероб в антрето. До леглото стоеше малък черен сандък, приличащ на старомодна ракла. И той беше покрит със сребрист прах.
— Какво има в сандъчето?
— Нейните вещи, господин комисар. Нищо интересно. Естествено, прегледахме ги.
Барлие се надигна от масичката и се приближи до сандъка. В него имаше поли, рокли, бельо. Между отделните неща бяха поставени стръкове изсъхнала билка със силна, приятна- миризма. В картонената кутия, сместена в единия ъгъл на сандъка, бяха подредени кокци, напръстник, малка ножичка, черна селска броеница от едри зърна и няколко писма.
Всички писма бяха написани с един и същ старателен, но не особено обработен почерк. Всички започваха еднакво:
После следваха стереотипни новини за съседите, за кръщавки, сватби и благополучни раждания, за болести и за смъртта на хора и животни.
Загубил желание да чете по-нататък, Барлие постави обратно писмата в кутията, а нея пъхна в сандъчето. После отново седна на столчето и спокойно запуфка лулата си.
Седяха в малкото бистро на улица „Сент Антоан“. Зад прозорците се разстилаше влажен ноемврийски полумрак. Пиеха младо червено вино. Барлие си поръча стриди и салата от скариди и дълго се колеба дали с тях нямаше по-добре да върви чашка коняк. Жавре и Льоклерк не ядяха нищо.
Барлие им беше наредил да спрат колата пред Тази кръчмичка на връщане към Ке де-з-Орфевр, защото беше гладен, а знаеше, че в такова състояние не е особено работоспособен. Ядеше бавно и с удоволствие, а те го чакаха търпеливо да се нахрани. Когато свърши, изтри устните си с хартиената салфетка и рече:
— Повтори още веднаж какво стана у този Бержере.
Барлие обичаше да изслушва по няколко пъти рапортите на своите инспектори, Льоклерк вече беше свикнал с това и добросъвестно повтори всичко, което му беше докладвал само преди един час.
— Цялото им семейство са пияндета от класа. Дъртият вече се беше натряскал до козирката, макар че още нямаше пладне. И жена му не е по стока, вонеше на бъчва от километър. Хич не им се щеше да говорят с мен, пък и вие ми бяхте наредили да се държа учтиво. Накрая успях да изчопля от тях, че младият Бержере се е изпарил някъде рано сутринта и те хабер си нямат къде хвърчи сега. Аз мисля, шефе, че трябва да го издирим. Момчетата от кварталния комисариат ще ни го доставят за нула време…
— Засега нямаме основания за такава доставка!
— Може би ще се намери основание, шефе — намеси се Жавре, който беше мълчал досега. — Госпожа Обрьон, собственичката на съседното магазинче, твърди, че е виждала два пъти тази Анжелик в компанията на младия Бержере.
— Това все още нищо не значи — запъна се Барлие. — Дава ни само основание да му изпратим призовка за обикновен разпит. Рано е да задействуваме апарата за издирване…
Понякога Барлие обичаше педантично да се придържа към разпоредбите, които по принцип смяташе за смешни и несъобразени с живота.
Всички замълчаха. Комисарят извади от джоба си лулата:
— А какво се говори за семейство Марше?
— Различно — отвърна Жавре. — Общо взето, се ползуват със симпатии, някои сега им съчувствуват, но има и такива, които няма да пропуснат след случилото се да им направят мръсно — както обикновено става при подобни случаи.
— Какво говорят?
— Нищо конкретно. Но например госпожа Льору, която живее до тях на същия етаж, смята, че от свръхправедници като тях и това можело да се очаква…
— Смята, че те са убили момичето?
— Не се изрази така директно. Искаше да каже, че са някак си прекалено „порядъчни“, прекалено „за пред хората“… И че съвсем не се изненадала, когато един божи ден този балон се пръснал с ужасен трясък, когато най-сетне в това благонравно семейство се случило нещо толкова скандално… Разбирате, нали?
— Да, разбирам. А какви са отношенията между самите тях? Карат ли се, бият ли се?
— Ами, нито се карат, нито се бият… Гукат си като гълъбчета, обаче старата държи мъжа си под чехъл и на практика тя върти целия бизнес. Само дето пред хората старият се носи с фасон и страшно държи да минава за глава на семейството. В това отношение тя не му пречи. Когато някой иска да уреди някакъв делови въпрос с нея, госпожа Марше винаги заявява, че най-напред трябва да говори с мъжа си. В действителност обаче тя взема решенията и държи касата.
— Що за птица е синът?
— Нищо интересно. Нищо особено не може да се каже за него. Следва. Миналата година му купили мотор. Държи го в килерчето до портиерското жилище.
