— Льоклерк, доведи ми тук госпожа Марше. А ти, Жавре, се мушни тук-там из съседите наоколо. Поразпитай за тези хора.
Госпожа Марше се оказа пълна блондинка на неопределена възраст. Пищният й бюст сякаш всеки момент щеше да се излее извън тясното деколте на тъмносинята, доста поизносена рокля. Тя седна несигурно на другата табуретка и започна нервно да сплита п разплита пръстите на ръцете си. По бузите й бяха избили две яркочервени петна, а челото й беше оросено от дребни капчици пот.
— Какво нещастие, господин комисар, какво кошмарно нещастие… И какво ще кажа сега на майка й? Тя ми гласува доверие…
— Познавахте ли майката на момичето?
— Да, господин комисар. От едно село сме. Беше ми приятелка. Само че после аз се омъжих и дойдох тук, а тя остана на село. Преди една година ми писа, че дъщеря й Анжелик иска на всяка цена да си намери място в Париж. У нас тъкмо се беше освободило място, предишната ни прислужничка се омъжи. Написах й…
Млъкна и безпомощно погледна Барлие. Той кимна с разбиране:
— Значи, момичето работеше у вас от една година?
— Беше по-скоро член на нашето семейство. Помагаше ни в къщи, понеже ние с мъжа ми…
— Но й плащахте, нали? Жената се зачерви още повече:
— Разбира се, господин комисар. Ами че то й се полагаше…
— С кого общуваше? Имаше ли си приятел?
— Тя беше почтено момиче, господин комисар. В неделя ходеше на черква. Веднаж в седмицата — на кино. Но не се занимаваше с никакви момчета.
— А приятелки имаше ли?
— Анжелик беше много привързана към нас… Всички я обичахме, а и тя се чувствуваше при нас като у дома си… Не търсеше компанията на други хора.
Барлие се замиели, а после помоли:
— Разкажете ми сега какво в същност стана днес сутринта…
— Беше страшно, господин комисар. Страшно е… — поправи се бързо. — Толкова ми е трудно да говоря за това…
— Разбирам ви, госпожо. Но за съжаление иначе не може. Ще трябва да намерите сили.
— Разбирам — съгласи се госпожа Марше послушно, — ще го разкажа още веднаж. — Както винаги станахме в седем часа. Анжелик приготви закуската. Както винаги беше спокойна и в добро настроение. Не е очаквала, горкичката… В осем Луи отиде на лекции. Петнадесет минути след него и ние с мъжа ми тръгнахме за бара. Отваряме винаги в осем и половина. Анжелик остана в къщи. В един часа трябваше да ни донесе обяд. В бара ни няма условия и затова не приготвяме топли ястия, само сандвичи… нали разбирате… и
Барлие кимна. Да, знаеше такива бистра, в които предлагаха само вино, кафе и сандвичи.
— За обяд трябваше да сготви доматена супа и телешко задушено… — разплака се тя.
Барлие не я притесняваше и спокойно пушеше лулата си. Жената почти веднага се овладя.
— Около десет часа си спомних, че не съм й оставила пари. Днес можеше да дойде инкасаторът за осветлението… Взех от касата пари и тръгнах към къщи…
— А кой остана в бара през това време?
— Люсиен, естествено. Мъжът ми…
— Какво стана после?
— Вратата на апартамента ни беше леко открехната… Това много ме учуди. Още от прага повиках Анжелик. Не ми отговори. Влязох в кухнята, а там… — Тя отново се разплака.
— И какво ще кажа сега на майка й, господин комисар? Какво ще й кажа?
Той тактично поизчака, а после попита:
— Изчезнало ли е нещо? Забелязахте ли да липсва нещо от къщи?
Госпожа Марше се оживи и вдигна глава:
— Не, господин комисар. Всичко си беше на мястото.
Комисарят не пропусна да отбележи, че тази разплакана жена все пак не беше загубила ума и дума, откривайки в кухнята си труп, и вероятно още преди да уведоми полицията, беше проверила най- внимателно дали не липсва нещо от къщи.
— Анжелик лесно ли пускаше чужди хора?
— Не. Винаги само открехваше вратата, затворена с верига. Беше много предпазлива…
— Нямате ли представа кого би могла да пусне днес сутринта?
Тя поклати безпомощно глава, а от очите и отново потекоха сълзи.
— Не знам, господин комисар… просто нищо не ми идва наум…
— Благодаря ви, госпожо. Засега това е всичко. Ще бъдете ли така любезна сега да кажете на съпруга си да дойде тук?
За разлика от своята съпруга господин Люсиен Марше — възпълен, плешив мъж на около петдесет години — напълно се владееше. Беше високомерен и тържествен. Оценяваше сериозността на положението и се опитваше да се държи подобаващо.
— Седнете, господин Марше. — Барлие му посочи табуретката с лулата си. — Вече разговарях със съпругата ви, но ми е необходима известна информация и от вас.
Марше кимна в знак на съгласие и приседна, неестествено изправен.
— Какво беше в същност това момиче? Вие обичахте ли го?
Марше се изкашля:
— Не й обръщах кой знае какво внимание, господин комисар. Тя не пречеше на никого в къщи и беше много полезна. Но мисля, че е била много почтена. Във всяко отношение — на място. Много вкусно готвеше… — прибави малко несигурно.
— Имаше ли приятел?
— Не знам, господин комисар. Не съм се интересувал. Жена ми сигурно ще може да ви каже нещо повече по този въпрос… Макар че — прибави той, след като помълча няколко секунди — подочувал съм туй-онуй. Вие знаете как стават тези неща, клиентите току ти разправят какво ли не…
— И какво говореха вашите клиенти?
— Не знам дали е истина. Някой беше споменал, че е виждал нашата Анжелик с малкия Робер Бержере, но аз не го вярвам…
— Защо?
— Защото тя беше порядъчно момиче, а този Робер е… пази боже! Не вярвам тя да се е занимавала с него.
— Кой е този Робер? Къде живее?
— Синът на обущаря от нашата улица. Хулиган. Два пъти осъждан. Хората тук малко се страхуват от него.
Барлие се замисли. Не виждаше какво още би могъл да попита и беше малко гладен. Хрумна му, че може да помоли Марше да донесе от бара си нещо за хапване. Но после прецени, че не върви да иска такова нещо от него.
Надигна се тромаво от табуретката, изпъна плещи и за малко не се протегна, както вероятно би направил в кабинета си на Ке де-з-Орфевр.
— Благодаря ви, господин Марше. Пак ще си поприказваме.
Огледа се за пепелник, за да изпразни лулата си, но никъде в спалнята не видя пепелник. Ако беше сам в стаята, сигурно щеше да изсипе пепелта в една от саксиите, но сега беше принуден да пъхне неизчистената лула в джоба си.
— А сега искам да поогледам жилището ви. Двамата излязоха в антрето. Трябваше да се
поспрат на прага, понеже двама полицаи тъкмо изнасяха носилката с увит в чаршаф продълговат предмет. Доктор Молие, полицейският лекар, се опитваше да нахлузи тесните си ръкавици.
— Добър ден, докторе — поздрави го Барлие. — Можете ли да ми кажете нещо интересно?
— Здрасти, комисарю! Засега нищо интересно. Ще се наложи да понарежа тази красавица. Може би тогава ще мога да кажа и нещо по-интересно.
— Кога е настъпила смъртта?
