наложителни във военната кариера, за да привлечеш вниманието на началниците върху себе си и да заслужиш уважението им. В една казарма, където всички крещяха от сутрин до вечер и от горе до долу, трябваше, за да бъдеш забелязан, да крещиш по-силно от другите. Твърде добър наблюдател, Тардиво веднага бе разбрал това, а така също и следното: един подофицер, които не наказва, е като стражар, който не съставя актове — подозират го в слабост и професионална небрежност. Кадрите на жандармерията и армията вземат своите решения със спокойната увереност, че всички цивилни са предполагаеми престъпници, а всички войници сигурни кръшкачи. Парадоксално нещо — това убеждение, че армията, от една страна, и гражданското общество, от друга, се състоят почти изключително от мръсници, създава именно силата на армията и стабилността на гражданското общество, които имат нужда, за да закрепят своите дисциплини и здравите си йерархии, от един велик, лесно разбираем основен принцип. В името на този принцип, възприет на драго сърце. сержантът Тардиво беше съгласен лейтенантът да се отнася с него като с тъпак, знаейки, че на свой ред той можеше безнаказано да се отнася като с тъпаци с всички хора, които не бяха подофицери. Амбицията му беше да се стреми да намалява броя на тези, които можеха да се отнасят с него като с тъпак и да увеличава броя на онези, с които той можеше да се отнася по този начин. Тази така добре определена амбиция, която се отнасяше с такова голямо снизхождение към личното достойнство, не му даваше никак покой. И тъй сержант Тардиво си дереше до насита гърлото в Блидах и налагаше наляво и надясно, без да му мисли много-много, наказания — без отпуск, арест и затвор, както висшите сили изпращат бедствията на човешкия род в името на една твърде съмнителна метафизична мъдрост, чиято тайна трябва да се откажем да разбулим приживе.
Мобилизацията свари нашия подофицер зает с обичайните си занимания и го отведе на прохода Шипот, където неочаквано се озова срещу друга войска, проникната не по-малко от неговата от чувството на превъзходство, и срещу други подофицери, не по-малко кресливи от нашите и които на равно основание гледаха на нашите войници като на тъпаци и паникьори — а това си личеше по гримасите на тези рижавци, на тези блудкави северни блондини, наистина отъпели от покорност и от тъпчене на глупости в главите им.
Първият досег между тези решителни хора беше противен за разума, който повеляваше да се махнат час по-скоро от тези места. Ала генералът, далеч назад, повеляваше обратното, наместил се удобно на седлото, добре защитен от слънчев удар, най-тежкия удар, на който се излагаше тук с това опасно августовско слънце, жарещо като лудо. Генералът стоеше на сянка с бинокъл на очи и се радваше войнствено, като виждаше колко дим се вдига от една невинна гора. „Бива си я гледката!“ — заяви той на офицерите от щаба си. И не само гледката си я биваше, защото откъм гората до него достигаше глух тътен и слаби звуци на тръби, които свиреха за атака. „Какво ли ги е прихванало тези свини!“ — каза също така генералът, като мислеше за немците, защото за него нямаше никакво съмнение, че немците могат да бъдат прогонвани, съсичани, разпръсвани, омачквани, изтърбушвани и пронизвани до насита, при това позеленели и напълнили гащите от страх, докато сред тази бъркотия французите си оставаха, кажи-речи, непробиваеми и с розови приветливи лица, и въоръжени с остроумия като допълнение към техните двеста и петдесет патрона и веселите им щикове, които премаляваха от удоволствие сред тевтонските карантии.
И толкова убеден, че всичко се развиваше съобразно неоспоримите му предвиждания, беше генералът, че не се поколеба да вземе едно героично решение към пет часа след обед, тъй като вече не рискуваше да получи някоя сопа по главата от Фебус. „Струва ми се, господа, че сега можем да отидем стотина метра по- напред. Ще заемем по-удобно местоположение за наблюдение.“ Генералът изрече това твърдо, с такава безразсъдна смелост, която караше човека да потръпне. „Господин генерал, не бъдете непредпазлив!“ — обърна се умолително към него най-старшият полковник от придружаващите го офицери. Но генералът му отвърна със сурова усмивка: „Има неизбежни безразсъдства, полковник! Запомнете това!“ Велики думи, които не решиха съдбата на този ден, завършил твърде неясно, но допринесоха много за повишението на този, който ги беше произнесъл. И генералът тръгна решително напред, и се спря най-малко на три километра от огневата линия в една изложена на обстрел зона, където, право казано, не падаха снаряди, но достатъчен беше и един изстрел! И остана тук до здрач, все тъй невъзмутим, без да му е ясно какво ставаше, но давайки без колебание съответните заповеди. Трябва да прибавим, че немският генерал отсреща проявяваше същата неустрашимост и взимаше решение със същото добро познаване на положението.
А това означаваше, че спечелването на битката си оспорваха посред гората две войски от буйни луди, объркани от ужас, които съвсем не знаеха какво бяха дошли да правят тук и се биеха като диваци, крещяха, стреляха, тичаха, мушкаха, убиваха, както им падне, с най-искреното желание да офейкат през глава, с възмутителния стремеж да не пукнат веднага и зараждащото се в тях убеждение, че големите пълководци от всички армии в света положително са най-хубавата измет на сътворението и че биха изпитали по-голямо удоволствие, ако те, сражаващите се, разбият мутрите на големите пълководци, но да им ги разбият изискано, да, точно така, да им напъхат отсечените им тестикули в устата като последна просфора, отколкото да разбиват мутрите на тези бедни глупаци неприятелите, дето като тях вършеха този невероятен занаят „моето ще стане“, който се състоеше в това да ти разпорят шкембето, да ти изтръгнат червата, да разпилеят черния ти дроб, далака, сърцето, воденичката и дори… сред полето, а само като си помислиш, с последното изкуркване на душата, че има мръсници, заети да се тъпчат с хубави, охранени като свини курви, с вкусни яденета, с почести и с възторжени похвали, дявол да го вземе, и че тези подслонили се на завет мръсници, тези садисти, тези патриотари-печалбари бяха устроили тази апокалиптична лайняна гадост, за да получат най-големия пай, докато в същото време под слънцето беше пълно с риба в реките, пълно с птици по дърветата, пълно със зайци по полята, пълно със семена по земята и с плодове по клоните, пълно почти с празни земи, а навред пълно с жени, целите изпотени от самотни желания и на които им трябваше по един хубав мъжкар, докато в това време колеха най-хубавите мъжкари като прасета. Ето какво щяха да си помислят онези в гората, ако не бяха безумно луди, на крайния предел на непонятното, или мъртви. А мъртвите нямаха вече нужда от нищо друго освен от малко пръст върху корема, не толкова заради тях, защото те и пет пари не даваха, и то веднъж завинаги, дали ще бъдат погребани или не, колкото заради живите, които все пак не искаха да се задушат от лешовете.
А в това време генералът, съвсем спокоен, съвсем доволен, твърде весел дори, стоеше на своето малко хълмче, под закрилата на една малка горичка, и повтаряше през четвърт час: „Ca marche, ca marche!“ [Върви, върви! (фр.) — Б. пр.] А другият отсреща повтаряше съвсем същото на своя език: „Es gehet! Schoen, sehr schoen!“. [Върви! Добре, много добре! (нем.) — Б. пр.]
Но престана да „върви“, когато генералът почувствува жажда, и един идиотски прост загубеняк майор, натоварен със снабдяването, взе, че му предложи шише неизстудена бира, на генерала, като каза, с йерархична кретенска усмивка на охранената си мутра на нестроевак. „A la guerre, comme a la guerre, mon general!“ [На война като на война, господин генерал! (фр.) — Б. пр.] Още при първата глътка генералът разбра безочливостта. „Какво? — възкликна той. — И първо на първо застанете мирно пред по- висшестоящия! Затова ли ви бива, майор?… Да ми пробутате такава магарешка пикня! Ще ви изпратя аз вас в гората, като в ада ще ви пратя, заедно с другите глупаци, и то още утре!“ Генералът на свой ред пощуряваше. Навярно от слънцето или пък беше претоварил стомаха си на обед. Майорът не знаеше какво да отговори. Той беше един твърде смирен майор, слаб в хитрите ходове, тъй като не беше преминал през Военното училище. Той почваше да разбира, ала много късно, че питието на генерала, храната на генерала, леглото на генерала, чишкането на генерала, ординарецът на генерала, малката приятелка на генерала, капеланът на генерала, конят на генерала, фъшкиите на коня на генерала, всичко, което създаваше настроението на генерала, имаше значение във войната, много по-голямо значение изобщо от войниците на генерала… Но разбираше това много късно, защото на другия ден отиде в гората, където му разпраха корема като на другарите, и уригвайки малката си безхитростна душа, която бавно излизаше, този простосърдечен майор, застанал в стоежа „мирно“ на умирающите, повтаряше тихо, почтително: „Студена е, господин генерал, много е студена… смъртта!“ И тъкмо тогава умря — един беден идиот повече или по- малко, нещо, което нямаше никакво значение. А генералът и не мислеше вече за него. Той казваше: „Животът на открито ме подмладява с двайсет години. Ако тази война продължи година-две, ще завърша живота си като столетник…“ А може би и като маршал — но той не каза това от страх да не би думите му да бъдат предадени на другите генерали, които като колеги бяха много находчиви мръсници, готови да станат маршали преди приятелите си и затова — направо да саботират битката на съседа си.
