— Обзалагам се, че никога не си целувала вампир, преди — каза той, а пластмасовите му зъби лъщяха на светлината.
— Е, когато видиш някой, ми кажи — казах и започнах да вървя.
Той ме хвана за ръката.
— Престани, Тревър!
Придърпа ме по-близо.
— Е, аз никога не съм целувал тенис играч — пошегува се.
Изсмях се, бе толкова клиширана реплика. Целуна ме по устата, а изкуствените зъби пречеха. И аз му позволих. Може би наистина ми беше зле, от въртенето по моравата.
Най-после си пое дъх.
— Е сега вече си! — казах, освобождавайки се. — Мисля, че Мат Фермерът те чака!
— Не получих бонбони! — каза той, показвайки тиквената ми кошничка. Извади един Сникърс.
— Хей, това ми е любимо! Вземи си ролце с фъстъчено масло.
Отвори Сникърса с вампирските зъби, които паднаха на земята, покрити с шоколад и карамел. Бързо посегнах към тях, но той ме хвана за ръката, изсипвайки бонбоните ми навсякъде.
— Виж какво направи! — изкрещях.
Напълни шепи с бонбони и ги пъхна в дънките си. Наблюдавах докато останалите ми лакомства се разпиляха по моравата. Единствените, които успях да спася бяха няколко отегчителни Смартис и размазана вафла Марс.
— Все още ли искаш да си вещ? — попита той, джобовете му бяха пълни с моята нощна работа, докато ме придърпваше. — Все още ли искаш да си ми гадже?
Изведнъж ме пусна и зяпна Имението.
— Сега ще ти донеса истински бонбони.
Този път хванах ръката му. Кой знае какво щеше направи Тревър, когато стигне до вратата?
— Липсвам ли ти вече? — попита той, учуден, че не съм избягала.
— Те нямат бонбони.
— Е, ще видим тази работа!
— Светлините им са изгасени. Легнаха си.
— Това ще ги събуди. — Изкара от кутия с боя от джоба на мантията си. — Определено имат нужда от някой, който знае как да декорира!
Тръгна към Имението. Побягнах след него.
— Не, Тревър. Недей!
Той ме избута. Щеше да вандализира единственото нещо в този град, което беше наистина красиво.
— Не! — проплаках.
Той махна капачката и разтръска флакона.
Опитах се да го издърпам от ръката му, но той ме хвърли на земята.
— Да видим… какво ще кажеш за „Добре дошли в квартала!“?
— Не, Тревър, недей!
— Или „Вампирите обичат компанията!“? Ще сложа твоето име.
Не само щеше да вандализира собствеността, ами и щеше да ме натопи. Отново поклати флакона. И започна да пръска Имението.
Скочих на крака и извадих тенис ракетата. Преди играех с баща ми, а никоя игра не бе по-важна от тази. Заключих поглед на алуминиевата пълна с боя, кутия, сякаш беше топка и я ударих с всички сили. Кутията литна, и, както обикновено става, ракетата я последва. Тревър извика толкова силно, че помислих, че целия свят ще го чуе. Предположих, че бях ударила не само кутията.
Изведнъж входната лампа светна, и аз чух как вратата се отключва.
— Да се изнасяме от тук! — креснах на Тревър, който лежеше на земята, държейки ръката си.
Бях готова да избягам, когато усетих нещо, което не бях усещала до сега: присъствие. Обърнах се и въздъхнах тихо, защото страхът беше отнел гласа ми. Стоях замръзнала.
Там стоеше той. Не Зловещият Мъж. Не господин или госпожа Семейство в Имението. А Готически Мъж, Готическа Дружка, Готически Принц. Стоеше пред мен, като рицар на нощта!
Дългата му черна коса лежеше на раменете му. Очите му бяха тъмни, дълбоки, любвеобилни, самотни, очарователно интелигентни, замечтани. Портал към черната му душа. Той също стоеше на място, вдишвайки в мен. Лицето му бе бледо като моето, а черната му стегната фланелка беше напъхана в черните му дънки, които бяха натикани в чудовищни пънк-рок кубинки.
По принцип страхът е нещо, което усещах само, когато знаех, че майка ми прави парти стил Мери Кей и ще ме иска за модел. Но аз бях на частна собственост, и любопитството ми да срещна това странно същество беше заменено от ужаса да бъда хваната.
Тенис обувките наистина бяха добър избор тази вечер. Можех да чуя как Тревър вика след мен, следвайки ме бегом.
— Ти, чудовище! Счупи ми ръката!
Влетях през отворената врата и се качих в чакащото Камаро.
— Закарай ме у дома! — изпищях. — Сега!
Мат се изплаши от неочаквания му пасажер. Само ме погледна с мълчалив отказ.
— Закарай ме веднага! Или ще кажа на полицията, че си замесен!
— Полицията? — промърмори. — В какво ни забърка Тревър?
Можех да видя ядосаният Граф Тревър, бягайки през алеята, наметалото му носещо се от вятъра. Почти беше до вратата. Готическото Момче не беше помръднало, но продължаваше да ме зяпа.
— Карай! Просто карай шибаната кола! — изкрещях, колкото ми позволяваха дробовете.
Моторът запали и се отдалечихме, докато Имението и необикновените му обитатели не бяха извън полезрението ни. Обърках се и погледнах през задния прозорец, към крещящия Дракула Тревър зад нас.
— Честит Хелоуин — казах на Мат, като въздъхнах от облекчение.
Глава 8. Да си търсиш белята
Вървях към кабинета по история, тъй като щях да имам час там, когато видях Тревър да върви малко по-напред от мен. Забелязах нещо необичайно за досегашния му стил на обличане — носеше ръкавица за голф на дясната си ръка.
— Създаваш ново течение в модата ли? — подразних го аз, настигайки го. — Предполагам, че е направо късмет, че не играеш футбол с ръцете си!
Той пренебрегна коментарите ми и продължи да върви напред.
— Предполагам, че ще трябва да пропуснеш няколко сесии на клуба ти за графити, — пошегувах се аз. — След като пръста, с който натискаш спрея, е извън строя.
Той спря и ме изгледа студено. Но явно помисли по въпроса и реши да не ми отговаря.
Упс! Май бях наранила нещо повече от ръката му.
— Виждам, че си се прибрал у дома благополучно, — продължих аз, преследвайки го. — Мат се погрижи страхотно за мен. Той е перфектен джентълмен!
Но тогава разбрах всичко. Бях отнела на Тревър гордостта му, гаджетата му, а сега бях принудила най- добрия му приятел да го предаде и да застане на страната на врага. Стана ми гадно за него… Почти.
Тревър спря и ме погледна, сякаш щеше да избухне. Но вниманието ми бе отвлечено от една странна фигура, която говореше със секретарката в кабинета на директора. Беше Зловещият Човек! Изглеждаше много блед на флуоресцентната светлина, а тялото му бе заметнато със сиво палто. И от кокалестата му бяла ръка висеше тенис ракетата на татко.
Притеглих ядосаният Тревър до стената, където можехме да подслушаме целия разговор.
— Какво правиш? — попита той, мъчейки се да се отскубне от мен.
— Шшт! Това е икономът от Имението! — прошепнах аз и го посочих.
— Е и?
