да се държа като такъв.
— Разбира се. И чорапите…
— Да не са черни?
— Скъсани.
— А лакът, — започна тя, гледайки пръстите ми.
— Да не е черен, но може да е всеки друг цвят. Или може би розов ще е перфектно — изрецитирах аз.
— Много добре, — каза тя с широка усмивка. — Вече свикваш!
— Благодаря, — казах, като се изправих, за да си тръгна. Погледнах си часовника. Интервюто бе отнело 15 минути, но ми се сториха като час. Тази работа щеше да е истинско мъчение.
— Ще се видим утре тогава, 4 часа, Рейвън. Някакви въпроси?
— Ще ми платите ли за интервюто?
— Баща ти каза, че си забавна, но не спомена чудесното чувство за хумор, което имаш. Ще се сработим прекрасно. Кой знае, може и да искаш да станеш пътнически агент, когато пораснеш.
Госпожа Пийвиш, небезизвестната ми учителка от детската градина, щеше да се гордее.
— Вече знам каква искам да стана, — отвърнах. Искаше ми се да кажа „вампир“, само заради доброто старо време. Но знаех, че тя няма да разбере.
— Каква искаш да станеш?
— Професионална тенисистка. Дават безплатни ракети!
Майка ми ми купи дрехи с ужасен светъл цвят, така че спретнато се вписвах в бизнес света на Дулсвил. Извадих ги от пазарните пликове и откачих, когато видях цените.
Глава 10. Работещ вампир
Биг Бен, Айфеловата кула и Хавайски залез минаваха през администрацията в Армстронг Травъл, напомняйки, че имаше живот извън Дулсвил, и че вълнението беше доста далече.
Единственото интересно нещо в работата в Армстронг бяха клюките. В нормални обстоятелства, щях да намеря скандалите на града доста скучни — кметът е хванат в крачка с момиче от Вегас, местен репортер от WGYS фалшифицирал история за извънземно, лидер на Сладките откраднал печалбата от надпревара с курабийки.
Но сега животът бе различен — имаше клюки за семейството от Имението.
Руби, лудата колежка, ме запозна с най-пресните. Тя е като ходещо Бюро за Справки.
— Все още е мистерия какво прави съпруга, — визирайки семейството в Имението, — но очевидно е заможен. Икономът пазарува от Уексли в събота точно в осем вечерта и взима дрехите от химическото във вторници — всички черни костюми и наметала. Съпругата е висока бледа жена около четиридесетте, с дълга черна коса и винаги носи тъмни очила.
— Все едно са вампири — заключи Руби, без да знае за слабостта ми. — Забелязвани са само през нощта; изглеждат толкова зловещо, тъмно, и отблъскващо, сякаш са изскочили от хорър филм. И нито един посетител не е влизал в къщата. Нито един. Мислиш ли, че крият нещо?
Попивах всяка нейна дума.
— Живеят там повече от месец — продължи. — И не са пребоядисали мястото, или дори окосили тревата! Вероятно дори са добавили скърцащи врати!
Джанис се засмя високо и игнорира звънящия си телефон.
— Марси Джейкъбс твърдеше абсолютно същото — добави Джанис. — Можеш ли да си представиш? Да не си косиш моравата или да засадиш цветя. Дори да не се почудиш какво си мислят съседите?
— Може би не им пука какво мислят съседите. Може би им харесва така — изпротестирах.
И двете ме погледнаха ужасено.
— Но слушай сега — каза Руби. — Чух, че съпругата била в италианското бистро на Джорджио и поръчала специалитета на Хенри… без чесън! Това го казва сина на Натали Мичъл.
„Е, и?“ помислих си. „На мен ми харесва пълнолунието. Това прави ли ме върколак? Голяма работа. А и кой може да се довери на Тревър и семейството му?“ Звънецът на предната врата прекрати клюкарската сесия. И новият посетител ни накара да потреперим.
Зловещият Мъж!
— Имам да свърша някой неща отзад! — прошепнах на Руби, чийто очи бяха залепени на кокалестия човек.
Изнесох се колкото се може по-бързо, без да поглеждам назад докато не стоях безопасно зад копирната машина. И все пак копнеех да избягам към господин Зловещ, да прегърна крехкото му тяло и да му кажа, че съжалявам за Хелоунския шедьовър на Тревър. Исках да чуя всичко, което щеше да ми каже за света през неговите очи, за приключенията и пътешествията му. Но не можех, затова се покрих зад копирната машина и преснех ръката си.
— Бих желал два билета за Букурещ — чух го да казва, сядайки до бюрото на Руби.
Проточих врат, за да го видя.
— Букурещ? — попита Руби.
— Да, Букурещ, Румъния.
— И кога бихте желали да отпътувате?
— Аз няма да ходя, мадам. Билетите са за господин и госпожа Стърлинг. Те биха искали полет на първи ноември, за три месеца.
Руби поработи с компютъра си.
— Две места… в икономическа?
— Не, първа класа, моля. Докато екипажа им доставя кърваво вино, ще са винаги доволни! — каза с плътния си акцент, смеейки се.
Руби се засмя неловко, а аз се изкикотих вътрешно.
Отиде до принтера и му подаде копие.
— Цената на билетите е равна на цената, на която даряваш кръв, тези дни! — Зловещия Мъж се разсмя, пеейки.
Ставаше добре!
Руби използва кредитната му карта.
— Вие няма ли да отидете, сър? — попита тя, когато той се подписа, в опит да измъкне повече информация от него. Само така, Рубс!
— Не, момчето и аз ще останем тук.
Момче? Да не визираше Готическия Мъж? Или Стърлингс имаха дете, което можех да гледам? Можех да си играя на криеница с него в Имението.
— Стърлингс имат момче? — попита Руби.
— Той не излиза много. Стои си в стаята, слушайки силна музика. Това правят повечето седемнадесетгодишни.
Седемнадесет? Добре ли чух? Седемнадесет? Говореше за Готическия Мъж. Но защо не ходеше на училище?
— Винаги е имал учител. Или както казвате тук, на домашно учение — отговори Зловещият Мъж, сякаш бе прочел мислите ми. Или можеше да каже, учение в Имението! Никой не беше домашен ученик в Дулсвил.
— Седемнадесет? — повтори Руби, опитвайки се да измъкне повече информация от застарелите му кости.
— Да, седемнадесет… ставайки на хиляда.
— Знам какво е — прекъсна го Руби. — Моето момиче току-що навърши тринадесет, и вече си мисли, че знае всичко!
— Държи се сякаш е живял преди, ако ме разбирате, с големите си мнения за света. — Зловещият Мъж се засмя, което го докара до кашлица.
— Може ли да ви помогна с нещо друго?
— Бих искал карта на града.
