— На нашия град? — попита тя, смеейки се. — Не съм сигурна дали въобще получаваме.
Обърна се към Джанис, която поклати глава.
— Там е центъра, а там са царевичните полета — каза Руби, сочейки през бюрото. — Сигурен ли сте, че не искате на някое по-интересно място? — попита тя, предлагайки му карта на Гърция.
— Това е цялото вълнение, което един стар мъж на моята възраст може да понесе, благодаря — каза с усмивка. — Центърът ми напомня на моето село в Европа. Минаха векове от последната ми визита.
— Векове? — попита любопитно Руби. — Е, тогава много добре прикривате годините си — пошегува се.
Ако някой можеше да изкопчи информация от ходещ труп, то това бе Руби. Можеше да флиртува с най-добрите от тях.
Лицето на Зловещия Мъж се промени от бяло вино, до светло червеникаво.
— Толкова сте мила, скъпа — каза той, попивайки плешивата си глава с червена носна кърпичка. — Благодаря за отделеното време — каза, готвейки се да си тръгва. — Беше ми приятно, а вие също бяхте много дружелюбна — хвана ръката й в кокалестата си длан и се усмихна широко.
Когато се изправи, погледна директно към мен и през мен, сякаш знаеше, че ме е виждал и преди. Можех да усетя студения му поглед, докато се обръщах, бързо събирайки тринадесет копия на ръката ми.
Не се осмелих да се обърна назад, докато не чух вратата да се затваря. Излязох навън, докато минаваше покрай предния прозорец — и той се обърна гледайки точно към мен. Усетих студени тръпки по тялото си. Обикнах го!
Останалия ден прелетя покрай мен. Едва забелязах, че беше след шест.
Преметнах чантата си през рамо.
— Уау, ще трябва да ти плащаме за допълнително време! — каза Руби, докато ставах от рецепцията.
Ако не можех да съм Елвира, невеста на Дракула, щях да съм Руби. Тя ми беше пълна противоположност в своите бели дрехи — бели ботуши със стегната бяла рокля, или изискан бял костюм с панталон и бели токчета. Носеше бяло-русата си коса на кок и винаги дооправяше грима си с бяла компактна пудра. Дори имаше и бял пудел, който понякога водеше със себе си в агенцията. Винаги я посещаваха гаджета. Знаеха, че е от по-висшите.
Доближих до бюрото й, което беше покрито с бели кристали, бели ангели, и усмихнато тринадесетгодишно момиче в снимка, носещо бяло костюмче.
— Руби? — попитах, докато тя се бореше с бялата си кожена чанта.
— Какво, скъпа?
— Просто се чудех? — казах, играейки си с дръжката на чантата ми. — Ти…
— Какво има, мила? Седни. — Дръпна стола на Джанис и го допря до своя.
— Относно днес… Знам, че звучи налудничаво, но ти… е… ти вярваш ли във… вампири?
— Дали вярвам? — засмя се тя, докосвайки кристалната си огърлица. — Вярвам в много неща, скъпа.
— Но вярваш ли във вампири?
— Не!
— Оу. — Опитах се да прикрия разочарованието си.
— Но какво знам? — засмя се. — Сестра ми, Кейт, се кълне, че е видяла духа на стар фермер, когато бяхме деца. А аз ходех с един, който видял нещо сребърно да се изстрелва право в небето, а най-добрата ми приятелка, Евелин, се кълне, че нумерология й е помогнала да намери мъжа си, а моя масажист лекува хора, като поставя магнити на бедрата им. Което е фантазия за някои, е истина за други.
Попивах всяка нейна дума.
— Та, дали вярвам във вампири? — продължи. — Не. Но също не вярвах, че Рок Хъдсън е гей. Какво разбирам аз? — усмихна се с искряща бяла усмивка.
Смеех се, докато вървях към вратата.
— Рейвън?
— Да?
— Ти в какво вярваш?
— Вярвам в… откритията!
Глава 11. Невероятната мисия
— Имам мисия! — изпищях на Беки, която вече чакаше на люлките в Евънс парк. Бях й казала да се чакаме в 19:00 ч. — Никога няма да повярваш какво се случва!
— Имаш още един чифт от бельото на Тревър?
— Тревър кой? Не, това няма нищо общо с него! Нищо общо с града. Това е напълно извън този свят!
— И то е?
— Знам всичко за семейството от Имението!
— А, вампирите?
— Знаеш?
— В целия град се знае. Някой казват, че е заради начина, по който се обличат. Други казват, че просто са странни. Господин Мичъл каза на баща ми, че трябва да са доста нечовечни, щом за яли в „При Джорджио“ и са издържали на чесъна.
— Но това са семейство Мичъл все пак. Както и да е, май ще трябва да добавя това в дневника си. Всяка малка информация е решаваща!
— За това ли се срещаме?
— Беки, ти… вярваш ли във вампири?
— Не.
— Не?
— Не!
— И това е? Няма дори да си помислиш за това?
— Можеше да ме питаш и по телефона. Прекъснах си още съвсем в началото макароните със сирене!
— Това е от голямо значение!
— Да не си полудяла? Искаш да вярвам във вампири?
— Ами…
— Рейвън, ти вярваш ли в тях?
— От години искам. Но кой знае? Не вярвах, че Рок Хъдсън е гей.
— Кой е Рок Хъдсън?
Извъртях очи.
— Няма значение. Помолих те да се срещнем тук, за да ми помогнеш със задачата ми. Виждаш ли, отговорите не са в слуховете, а в истините, а истините са в Имението. И всяка съботна вечер Зловещият Иконом отива до Уексли за час пазаруване. Минах с колата покрай Имението и изглежда нямат никаква охранителна система. И ако си изиграя правилно картите, Готическото Момче ще си стои в таванската си стая, надул Мерилин Менсън. Никога няма да ме чуе.
— Никога няма да те чуе да правиш какво?
— Да търся истината.
— Това звучи толкова откачено.
— Благодаря ти.
— Е, значи имаш нужда от мен, да си стоя вкъщи, чакайки до телефона, за да можеш, когато се прибереш успешно у вас, да ми се обадиш и да ми споделиш всички детайли?
Погледнах я строго.
— Не, имам нужда да ми помагаш като наблюдаваш.
— Знаеш ли, че това е престъпление? Наистина сериозно престъпление? Нахлуване с взлом?
