— Побързай! — казах нетърпеливо. Докато ние с Беки пристигнахме на паркинга, него вече го нямаше.
Клюката продължи на масата ни за вечеря.
— Джон Гарвър от съда ми каза, че Стърлингс не са купили Имението, а са го наследили, — каза баща ми.
— Джими Фийлдс каза, че не ядат истинска храна, само буболечки и клони, — добави Загубенякът, както само един загубеняк би го направил.
— Какво ви става на всички? — изкрещях. — Те са просто различни — и не нарушават законите!
— Сигурна съм, че не ги нарушават, Рейвън, — съгласи се майка ми. — Но са странни. Дрехите им са чудати.
Всички ме погледнаха — черното ми червило, черният лак за нокти, боядисана в черно коса, черна рокля, и потракващи черни пластмасови гривнички.
— Е, аз също нося чудати дрехи. Това значи ли, че съм странна?
— Да, — казаха те едновременно.
Всички се смяхме на това, дори аз. Но дълбоко в себе си се чувствах зле, защото знаех, че те всъщност не се шегуваха, и знаех че те се чувстват зле, поради същата причина.
Слънцето си бе отишло, Луната сега се усмихваше на мен и Беки. Бях готова за мисията. Носех сухо вместо бляскаво черно червило, черен пуловер, черни джинси, и малка черна чантичка, в която имаше фенерче и фотоапарат за еднократна употреба. Мистър и мисис Стерлинг бяха в Европа. Мерцедесът им не бе в полезрението ми. Зловещият мъж сигурно бе отишъл до магазина, и ако буташе количката в супермаркета, със същата скорост, като тази с която караше колата си, имах достатъчно време.
Пред мен стоеше ръждясалата метална порта. Всички отговори на слуховете бяха от другата й страна. Бързо изкачване и разследването щеше да започне.
За съжаление, разследването се отлагаше за малко, защото Беки имаше страх от катерене.
— Не ми каза, че ще изкачим портата! Страх ме е от височини!
— Моля те! Преодолей го. Времето ни тече.
Беки погледна безобидната стара порта, като че ли беше Еверест.
— Не мога. Прекалено е високо!
— Можеш — оспорих. — Ето. — Събрах ръце, за да я повдигна. — Ще трябва цялата ти тежест да застане тук!
— Не искам да те нараня.
— Няма. Давай.
— Сигурна ли си?
— Беки! Чакала съм този момент с месеци, а ако го развалиш, защото се страхуваш да стъпиш на ръката ми, ще се наложи да те убия.
Тя пристъпи, и аз изпъшках, и внезапно тя бе залепена за портата като ужасен паяк.
— Не можеш само да висиш. Трябва да се изкачиш!
Тя опита. Наистина опита. Можех да видя как всеки мускул в тялото и се разтягаше. Не беше тежка, но не беше и силна.
— Представи си, че ще отидеш в затвора, ако не се изкачиш.
— Опитвам се!
— Давай, Беки, давай! — скандирах като мажоретка. Тя бавно се изкачи и достигна заострения връх. После се побърка от ужас.
— Не мога да продължа. Страх ме е.
— Не гледай надолу.
— Не мога да помръдна!
Започвах да се паникьосвам. Тя можеше да развали всичко. Можеше да мине някое ченге или някой досаден съсед. Или самото Готическо Момче можеше да слезе от таванската си стая, за да провери какво вдигаше повече шум от силното свирене на диска му на „The Cure“.
— Ето, аз ще отида — издигнах се по портата, завих около Беки и се метнах през върха. Сега си ти на ред! — прошепнах, докато висях от другата страна.
Тя не помръдна. Даже очите й бяха затворени.
— Мисля, че имам пристъп на паника.
— Супер! — казах, завъртайки очи. — Не можеш да го направиш! — Може би трябваше да взема със себе и Загубеняка. — Беки?
— Не мога!
— Добре, добре! Слез надолу.
Двете се хлъзгахме от двете страни на портата. Парчето метал разделяше нас, но не и приятелството ни.
— Надявам се да не съм развалила всичко, — каза Беки.
— Хей, нали поне ме докара.
Тя се усмихна, оценявайки казаното.
— Ще наблюдавам къщата.
— Не, прибери се. Някой може да те види.
— Сигурна ли си?
— Беше приятно да вися около теб, — пошегувах се. — Но вече трябва да тръгвам!
— Надявам се да откриеш всичко, което търсиш.
Беки се върна на безопасно място в колата си и аз продължих, без едни детектив. Бях БРР — Бюро за Разследвания на Рейвън. Трябваше да сложа край на слуховете. А ако бяха повече от слухове, светът трябваше да разбере.
Единствената светлинка идваше от таванския прозорец, покрит с пердета. Можех да чуя слабият вой на електрическа китара, докато ходех на пръсти около къщата. За щастие не чух кучета да лаят. Намерих любимия си прозорец. Нямаше дъски или тухли, счупеният прозорец бе подменен. Ако бяха поправили едно нещо в Имението, защо трябваше да бъде моят специален прозорец? Покатерих се и проверих другите прозорци. Всички бяха заключени. Внезапно забелязах нещо, отразяващо светлината на Луната. Наведох се и видях, че до един храст лежеше чук, и до чука бе най-красивото нещо, което някога съм виждала. Беше прозорец, подпрян със тухла. Някой бе работил тук и беше оставил нещата му да изсъхнат. Целунах новия си приятел — тухлата с ръката си. „Благодаря ти, тухло, благодаря ти!“
Беше много по-трудно да премина този път. Бях яла много сладкиши, откакто бях навършила 12 години.
Преглъщах, бутах, дърпах, пъшках и се повдигах. Преминах. Бях вътре! Дадох гепи на въздуха, въздуха от плесенясалото прашно мазе в подземието на Имението.
Фенерчето ме водеше през кошове и стари мебели. Видях три правоъгълника, подпрени на стената, покрити с одеяла. Картини? Изтръпнах в очакване, когато хванах ъгъла на одеялото и бавно го дръпнах. Въздъхнах. Лице с две замръзнали от ужас очи ме гледаше. Беше огледало!
Стиснах бушуващото си сърце. Покрито огледало? Сложих одеялата обратно едно след друго. Всички бяха огледала! Със златни рамки, с дървени рамки, овални и правоъгълни. Не можеше да бъде! Кой си покриваше огледалата? Само вампири!
Продължих да оглеждам мазето. Махах покривките от китайски чинийки и чашки, не като стъклените, от които аз пиех. После намерих кутия с табелка ВОДНИТЕ БОИ НА АЛЕКСАНДЪР, пълни с рисунки на имоти като този, в който се намирах в момента.
Имаше и други картини: Спайдърмен, Батман и Супермен. И версия на голямото трио заедно: Франкенщайн, Върколакът и Граф Дракула.
Започнах да ги прибирам в раницата си, но бях обещала на Беки да не взимам нищо, затова ги снимах.
Намерих навит пергамент с избледняло родословно дърво. Имаше дълги, невъзможни за произнасяне, имена на графини и барони от минали векове. И на дъното на листа — Александър. Нямаше обаче дати на раждане и смърт!
