Най-после отворих три кашона със надпис „ПОЧВА“. Имаха румънски марки.
Докато си проправях път към стълбите, попаднах на нещо, покрито с бял чаршаф. За това дойдох — ТРЯБВАШЕ да бъде ковчег. Беше с точно такива размери и звучеше като дървен, когато плеснах по него с ръцете си. Страхувах се, точно колкото се вълнувах. Затворих очи и силна дръпнах чаршафа. Поех дълбоко въздух и творих широко очи. Беше просто една масичка за кафе.
Върнах прашния чаршаф на мястото му и започнах да се изкачвам по скърцащите стълби. Завъртях стъклената дръжка на вратата и натиснах, но нямаше полза. Бутнах отново с всичка сила, и вратата внезапно изпука и се отвори. Влязох, летейки, в коридора.
Коридорът бе облицован с портрети на мъже и жени със сиви коси, заедно със няколко диви картини, които бяха на Ван Гог или Пикасо. Щях да знам със сигурност, ако внимавах в час по изобразително… Чувствах се, все едно обикалям музей, само че имаше свещи вместо флуоресцентни лампи.
Влязох на пръсти в дневната. Мебелите бяха в стил „декоративно изкуство“. Много стилно. Огромни червени кадифени завеси падаха от прозорците — същите прозорци, през които бях размахала червена бейзболна шапка. Можех да усетя как музиката пулсираше през тавана.
Погледнах във светещия си в тъмното часовник. Вече бе 8:30. Трябваше да тръгвам. Но спрях на дъното на главното стълбище. Не можех да се кача. Много бе рисковано. Но трябваше да видя всичко. Кога щях да получа шанс като този отново?
Първата стая, в която влязох, бе грандиозна читалня, книги върху книги, библиотеката на семейство Стерлинг. Но, благодаря на Бога, нямаше библиотекар. „Просто дойдох да потърся «Престъпление и наказание»“ нямаше да мине при Зловещия. Бързо надникнах в другите стаи. Никога не бях виждала толкова много бани на един етаж. Дори и футболен стадион нямаше толкова много. Една малка гостна изглеждаше изненадващо спартанска със единично легло. В главната спалня имаше легло с балдахин с черни дантелени завеси, обикалящи колоните. Беше суетна обстановка, но без огледало! Малки гребенчета, четки и лакове за нокти в цветове като черно, сиво и кафяво. Тъкмо щях да проверя гардероба, когато музиката внезапно спря. Чух стъпки над главата си.
Бързо се спуснах по стълбите. Не се обръщах, за да съм сигурна, че няма да се спъна или да падна, както онези момичета от филмите за Петък, 13-ти. Борейки се с дръжките на вратите, пръстите ми неконтролируемо се разтрепериха, като тези на глупавите момичета в хорър филмите. Бях твърде шумна. Когато се опитах да отключа горната ключалка, видях долната да се обръща от другата страна. Побягнах надолу по коридора, но чувайки стъпки да идват от тази посока, влязох в хола. Нямаше време да отварям прозорци, затова се хвърлих зад червените кадифени завеси.
— Върнах се, — чух Зловещия да казва със плътния си румънски акцент — Магазина на Уексли ще има доставка утре, както обикновено. А сега отивам да си почина.
Никой не му отговори.
— Не можеш да ги накараш да млъкнат, когато са на три, но когато са на седемнадесет въобще не си отворят устите, — чух го да си мърмори, докато минаваше покрай главното стълбище.
— Винаги оставят вратите отворени, — чух Зловещия да казва и да затваря една врата, явно онази на мазето.
Излязох иззад завесите, побягнах, отключих ключалките на вратите за рекордно време. Бях готова за бягство, когато усетих нещо познато — някакво присъствие, отново. Обърнах се и той седеше там, пред мен. Готическото момче. Той не показваше никакви емоции.
Когато протегна ръка към мен, за да ме убеди, че не бива да се страхувам, видях аксесоара му — носеше онзи пръстен с паяк, който дадох на Зловещия на Хелоуин!
Чаках момент като този през целия си живот. Да видя, да се запозная с някой, да бъда приятелка с някой, който е различен от всички останали, и то точно като мен. Внезапно реалността ме повали.
Бях хваната.
Побягнах покрай имението, изкачвайки се на върха на портата. Когато преметнах краката си през върха, погледнах назад и видях далечна фигура, застанала на прага, гледаща ме. Колебаех се, сякаш нещо ме дърпаше назад към Имението. Гледах го един дълъг момент, преди да се прехвърля от другата страна.
Бях намерила това, което търсех.
Глава 14. Горещо преследване
След като се обадих на Беки и й разказах за приключението ми в сензационни детайли, страдах от голямо безсъние. Не беше свечеряването, това което ме държеше будна, а момче със най-дълбоките, тъмните, нереални очи, което някога бях виждала. Сърцето ми биеше толкова силно, колкото се въртеше главата ми. Беше красив. Косата му, лицето му, устните му. Напълно невероятно беше гледката на протегнатата му ръка — носеща пръстена ми! Защо не се опита да се обади на полицията? Защо носеше пръстена ми? Беше ли наистина вампир? Кога щях да го видя отново? Готическото момче вече ми липсваше.
Люлеех се на следващата сутрин в Евънс Парк, чакайки Беки, главата ми беше замаяна от вчерашната среща. Завлачих крака по земята, за да спра люлката, когато тя най-после пристигна и й разказах цялата невероятна история отново.
— Късметлийка си, че не те е убил!
— Шегуваш ли се? Беше великолепен! Бих чакала вечно, за да се запозная с някой наполовина готин колкото него.
— Сега вярваш ли на слуховете?
— Знам, че звучи налудничаво, но мисля, че може да вярно. Има толкова много знаци. Рисунката на Дракула, свещите, слънчевите очила, закритите огледала, родословното дърво.
— Алергията на майката към чесън и фактът, че семейство Стерлинг са виждани само вечер. — Добави Беки.
— Ами пръстта? Вампирите винаги носят прах от родната им държава.
— Ще се обадиш ли на CNN? — подразни ме тя.
— Не още. Трябват ми повече доказателства.
— Няма да се опиташ да ме замъкнеш до тази врата отново, нали?
Започнах да се люлея, спомняйки си Ан Райс, Брам Стоукър, Бела Лугоши, Гладът, Изгубените момчета, и всички Носферату, които бяха удостоили света със невероятните си усмивки и гладки, лъскави, черни коси.
— Не! Не си замесена в това изобщо! — най-накрая й отговорих.
Тя издиша облекчено.
— Има само един начин да го докажем, нали? И тогава най-после ще можем да кажем на всички клюкари да спрат да пускат слухове завинаги. Тогава тези Готически ангели ще могат да спят на спокойствие, през което и време на денонощието да го правят! — пошегувах се.
— И какво мислиш да правиш, да гледаш дали ще се превърне в прилеп?
— Не. Ще гледам дали аз ще се!
— Не можеш да се превърнеш в прилеп гледайки го.
— Трябва да направя нещо повече от това да го гледам. Има само един начин да разбера дали наистина е вампир.
— Да?
— Ухапването му! — изкрещях радостно…
— Ще го накараш да те ухапе? Луда ли си?
— Налудничаво луда.
— Но какво ще стане ако е? Ще се превърнеш във вампир! И тогава какво ще правя?
— Тогава, — казах, усмихвайки се — Ще се обадя на CNN.
Влачех се по път за вкъщи от Евънс Парк мечтаейки си да видя моят принц на мрака, когато забелязах черен Мерцедес завиващ зад най-далечния завой на моята улица.
Затичах се след него, толкова бързо колкото можех, но военните обувки не можеха да се състезават с
