Събудих се за нов слънчев ден. Не само, че слънцето не изгори кожата ми при контакта, ами и топлината му всъщност беше много приятна. Не само, че огледалата не се разбиваха, както ставаше за Гари Олдмън в „Дракула“ на Брам Стокър, ами и отражението ми изглеждаше като всеки ден — бледо момиче, цялото в черно. И единственото нещо, за което бях жадна, бе шоколадова сода от сладкарницата на Шърли.
Все пак сърцето ми задумка, когато майка ми сервира лингуини с чесън за вечеря. Всички ме гледаха, докато си играех с храната, подушвайки я и поемайки дълбоко дъх.
— Какво ти е? — попита Били. — Държиш се странно, повече от обикновено.
Набодох малко от пастата с вилицата си и я повдигнах бавно към устата си.
— Започва се, — казах.
Родителите ми ме изгледаха сякаш бях извънземно. Юфката докосна езика ми и аз задъвках, задъвках и после преглътнах звучно.
— Започва се кое? — попита майка ми.
Поех си въздух. Очаквах гърлото ми да изгаря и кожата ми да се свлича. Очаквах да се задавя и да се задъхам от първата хапка с чесън. И после се случи. Нищо. Нищо — ето какво се случи.
— Започва се кое? — повтори майка ми.
— Започва се… с поредното ужасяващо вкусно ястие на Сара Мадисън!
Макар че не се топях от слънцето, не трошах огледала и не се превивах от болки при мириса на чесън, усещах силата на Александър по различен начин. Сякаш вървях по облаци, сякаш летях като прилеп. Не можех да спя нощем, умът ми препускаше, сънувах го, как отвръщам на целувките му отново и отново. Драсках имената ни, ограждайки ги със сърчица във всичките си тетрадки по време на часовете. Исках да бъда с него всеки един момент, защото какъвто и да беше, той беше моят Александър. Моят забавен, интелигентен, грижовен, самотен, прекрасен, като от сънищата Александър. Той беше по-невероятен и изключителен, отколкото някога си бях представяла.
И аз бях щастлива, че се променях и то не по начина, по който бях фантазирала от толкова време. Бях щастлива да видя, че огледалата не се чупеха, защото сега виждах отражението на влюбено момиче, преливащо от радост. Защо трябваше да живея в гробище цяла вечност, когато можеше да е възможно да живея в таванската стая на Александър? Не исках и да се превивам от болка от слънчевата светлина, а да гледам Хавайския залез с него. Не исках да пия кръв, а да пия газирани напитки от зелените чаши на Александър. Исках да се наслаждавам на нещата, на които винаги съм се радвала — сладолед, хорър филми, разходки в тъмното — но сега исках да ги споделя с него.
— Чух, че излизаш с вампира, — каза Тревър в деня преди Снежния бал, когато аз и Беки минавахме през салона след обяда. Обяви за танците висяха от тавана и бяха залепени по стените. — Не е ли достатъчно, че ти си откачалка, а Беки е трол? Сега трябва и да излизаш с лунатик? Не знаеш ли, че Имението е обитавано от духове?
— Ти не знаеш нищо! Никога дори не си срещал Александър.
— Оу, Александър. Чудовището си има име. Мислех си, че просто го наричаш Франкенщайн. Ако наистина го срещна, ще го спукам от бой и ще го изгоня от града. Трябва да сме сигурни, че е безопасно да вървим нощем по улиците!
— Аз ще те спукам от бой, ако изобщо някога го доближиш. Ако изобщо някога го погледнеш.
— Ако прилича на теб, ще ми трябват слънчеви очила, за да не ме заслепи грозотата му.
Директор Смит пристигна.
— Надявам се, че всичко е наред между вас двамата. Не сме получили финанси за нови шкафчета, — после постави ръката си около Кретена и рече: — Разбрах, че вчера си вкарал победния гол, Тревър.
Те тръгнаха, директор Смит подхвана спортен разговор с нежелаещия Тревър.
— Откъде знае, че се виждам с Александър? — попитах объркана Беки.
— Ъм, хората, предполагам… нали знаеш как говорят хората в града.
— Е, хората в този град са тъпи!
— Слушай, Рейвън, трябва да ти кажа нещо, — започна тя с нервен глас, който бе дори по-нервен от нормалния й нервен глас.
Но бях разсеяна от обявите за танците — билетите се продаваха сега. Спестете 5 долара, ако купите билетите предварително.
— Билети? По дяволите! Не знаех, че ми трябват билети! Дали да ги взема от Тикет Мастър? Поръчка по телефона? — засмях се. — Ето така става, когато си в провинцията, нали знаеш…
— Наистина знам. Провинцията става все по-зле и по-зле с всеки изминал ден.
— Може би ще са продадени и ще се наложи да танцуваме на училищното игрище, — пошегувах се аз.
Но Беки не се смееше.
— Може би е най-добре ти и Александър да си направите нещо като частни танци в Имението.
— И да пропусна да видя лицето на Тревър, когато ни види с Александър?
— Тревър знае много, Рейвън, — каза тя странно.
— Хубаво, тогава ще влезе в хубав колеж. Какво ми пука?
— Страх ме е от Тревър. Баща му притежава половината ни ферма.
— Царевицата или захарта?
— Искам да призная нещо…
— Запази го за неделя. Забрави за Тревър. Той е просто един побойник.
— Не съм силна като теб. Никога не съм била. Ти си най-добрата ми приятелка, но Тревър има начин да накара хората да говорят неща, които не искат. Но, моля те, не отивай на танците, — каза тя, хващайки ръката ми.
Изведнъж звънецът би.
— Трябва да тръгвам. Не мога да си позволя пак да ме накажат или да ми забранят да ида на танците.
— Но, Рейвън…
— Не се плаши, момиче, ще те пазя от чудовищата.
Глава 19. Снежният Бал
Не можех да стоя мирно през останалите часове. Нито през алгебра, нито през история, нито през география или английски, който прекарах, стоейки под футболните скамейки, пишейки любовни писма на Александър. Притичах до вкъщи и танцувах в детската си. Опитах всяка дреха, която притежавах в милиони комбинации, докато не събрах перфектния костюм.
— Добре ли си? — попита Били, надничайки в спалнята ми.
— Просто подскачам наоколо и танцувам, мой много скъп братко, — сияех от щастие, и го гушнах силно и целунах по главата.
— Луда ли си?
Въздъхнах дълбоко.
— Някой ден ще ме разбереш. Ще срещнеш някой, който е свързан с душата ти. И тогава всичко ще бъде вълнуващо и спокойно едновременно.
— Имаш в предвид някой като Памела Андерсън?
— Не, като математико-компютърно момиче.
Били се взря в далечината.
— Предполагам, че това няма да е лошо, докато изглежда като Памела!
— Ще изглежда дори по-добре! — казах, разрошвайки косата му. — Сега изчезвай. Трябва да се явя на бал.
— Отиваш на танци?
— Да.
— Е… — можех да видя как съживява план за потушаване на голямата сестра. — Е… ще бъдеш най- красивата там.
